Е8 ден 11ти от хижа Аида до хижа Тънково

Връх Аида

За днес предстояха 34км. до село Книжовник, където си бях запазил място за нощувка в горския кът. Очаквах много лесен и приятен преход.

Тръгнах в 7:00 часа като минах през двора на хижата измежду палатките на голямата група, която нямаше как да се събере цялата в хижата. След това хванах червената маркировка по картата в посока село Спахиево.

След няма и 200 метра от хижата пътеката стана обрасла в къпини. Нали уж хижаря каза, че било път до долу. Хич не исках да се дера и днес, но нямаше как. След 100 метра излязох от обраслото място и вече наистина стана стар черен път. Минах покрай няколко оградени дълбоки ями. Бяха много зловещи. Останали си от по-ранни сондажи на близката мина.

След 3,5км. от хижата влязох в село Спахиево. Пресякох асфалтов път и продължих към село Сираково. Вървях и си пиех кафенце, когато малко преди язовир Сираково до мен спря автомобил. Човека отвори врата и каза качвай се ще те закарам до селото. Казах му, че ми се върви пеша, но той настоя, че на това слънце няма нужда да се мъкна по асфалта. Беше 8:30 и не печеше чак толкова, но хайде добре – качих се. Оказа се, че пътува към следващото село по маршрута ми – Долно Сираково. И в известен смисъл стана по-добре, че ме качи. Предупреди ме, че някакъв простак си пускал двете кучета да се разхождат пред улицата му – Каракачанка и Кангал. „Много пъти сме го предупреждавали, но той не възприема“ – каза човека. Мале, ако бих минал оттам! Като разбра, че съм към село Тракиец реши да ме закара в края на село Долно Сираково, откъдето да хвана черния път за там. Минахме и покрай кучета, които бяха огромни и естествено се спуснаха към колата. Евала човек, че ме докара и ме предупреди за тези зверове. Благодарих му и поех през близката дъбова горичка към село Тракиец. Бях си спестил 6км. ходене по асфалт и евентуално нападение от кучета.

Едва изминал първите 5 метра в гората и моят кошмар с мушиците дойде отново. Нападнах ме с такава ярост и бройка, която не бях виждал до тук. Не мога да сваря да извадя мрежата за глава. Сигурно бяха стотици. Със всеки изминал метър навътре ставаха все повече и повече. Едвам изминах половин километър и спрях. Реших да прекратявам прехода. Ако така ще е до Мезек – мерси. Няма такова индианско мъчение. Извадих телефона да видя варианти. От мухите не можех да видя подробно пътищата. Кацаха по ръцете ми, по телефона, жужаха и много ме нервеха. Да се връщам обратно и да минавам покрай ония кучета не ми хареса като опция. Реших да продължа до село Тракиец и там да мисля.

И ето, че след мъчителни километър и половина излязох от гората. Пред мен се откри язовир Тракиец. Подухваше ветрец и гнусните адски създания бяха отвени далеч от мен. Алилуя! Самият участък през гората беше много приятен за ходене ако не бяха мушиците.

Язовир Тракиец

След 17км. от хижа Аида пристигнах в село Тракиец. Беше малко преди 10 часа и реших да седна на кафе и кола в селското магазинче. Мислих много какво да правя за напред и след много чудене реших да продължа. Това въобще не беше ходене в планина, а обикаляне между селата. По никакъв начин не може човек да каже, че това е ходене по Е-маршрут.

След половин час почивка продължих по асфалтовият път към село Конуш. Плана беше оттам през село Войводово и Орлово да стигна село Книжовник. Жегата беше много голяма и сянка почти нямаше. Предпочитах жегата пред мухите. На малкото места, където имаше дървета отново се появяваха ония гадове, но само за кратко.

На 3км. след селото до мен спря кола и пак същата история – „Качвай се бе човек. Къде си тръгнал пеша в тая жега“? Качих се и се заговорихме. „Като идвах към Тракиец те видях как вървиш в жегата и викам като се връщам ще го кача човека, че ми е жал да го гледам да върви в това време“ – каза човека. Казах му ще нощувам в село Книжовник и той каза – „Ще те оставя тогава на разклона за село Манастир. Оттам имаш още 5-6 километра“. Остави ме на една детелина точно преди Хасково. Бях спестил още 7км. На косъм бях да му кажа да ме закара направо на автогарата и да се прибирам към Търново, но си замълчах.

След като слязох видях, че съм пред някаква ферма за патици. Седнах на барчето отпред да си почина и в главата ми се завъртя пъкления план да продължа направо към хижа Тънково и да съкратя един ден. До там имаше около 30км. от сегашното ми местоположение. Нямаше още 11:00 часа и за 7 часа, т.е. около 18, най-късно 19:00 щях да съм на хижа Тънково вместо да оставам от обяд в село Книжовник. Не бях уморен и много ми се вървеше. Звъннах на хижаря на Тънково и го питах дали мога да дойда още днес – „Може разбира се, там сме“.

Тръгнах по пътя към село Книжовник, който между другото е много натоварен и това хич не ми харесваше. Не изминах и 10 метра, когато отново спря автомобил да ме пита за къде съм. Човека каза, че пътува до село Стамболово. Ей това си е късмет. Тъкмо ми е на пътя за Тънково.

И така спестих още 15км., но пък и промених плана прескачайки село Книжовник и отивайки директно на хижа Тънково. Беше около обяд, когато пристигнахме в Стамолово и реших да хапна един таратор в близкото заведение. Страхотен таратор между другото. Оставаха ми още 15км. за деня, които вече реших задължително да измина пеша.

Село Стамболово

Замислих се как преди хижа Момчил юнак никой не спря да ми предложи превоз в дъжд и гръмотевици. А тук без да съм искал хората спираха и предлагаха да помогнат. Разликата е, че тук и тримата бяха от турското малцинство, а там не. Уж там отиваха на хайдушки събор, където да си галят егото с героизма на българите, но никой не спря да предложи помощ. Религията ли е разликата между човечността или просто българите сме си такива.

В 12:45 часа вече напусках село Стамболово и навлизах в следващото село Гледка. Оттук щях да вървя само по открито и по асфалт в доста горещо време. Ходенето по асфалт не ме мъчи, както споменях по-напред, защото редовно правех такива преходи между селата около Търново. Само мушици да няма.

Докато вървях си мислех за участъка от хижа Тънково до село Мезек. Когато кроях плана за Е8 имах огромното желание тези 40км. да ги измина през гората през върховете Милица (499м) и Ибреджек (608м) до Шейновец (704м), но след ужаса на пътека след Йончево и досадните мухи, започвах да размислям. Поразпитах и научих, че оттам е обрасло и това ме отказа. 40 километра през обрасла пътека в гора, в която ще е пълно с мушици – няма начин. Не в буквалния смисъл, че няма начин, а че на мен не ми се подлага на подобно мъчение. Така вървейки взех решението за следващият последен ден да вървя от село Тънково по асфалта до Мезек през селата Върбово и Орешец.

Жегата се опитваше да ме събори, но аз бях калено и хитро копеле. На всяка макар и малка сянка спирах и почивах за минутка.

Реших да почина повече под едно дърво до пътя и седнах на дънера до него. Само след минутка забелязах, че са ме налазили хиляди мравки. Но не само мен ами и раницата, която беше оставена встрани. Скочих и обратно на асфалта, където ми отне доста време да се освободя от поредната напаст по пътя.

При едно от поредните ми спирания видях как на 50 метра зад мен на пътя излезе един чакал и взе да души нещо. Зададе се автомобил и той отново се скри в гората.

В 14:30 пристигнах в село Голям извор, където реших да пийна нещо газирано на бензиностанцията. Взех си кола и лимонада. Докато релаксирах на сянка се сетих, че няколко пъти съм минавал оттук отивайки към Маджарово. Абе чудя се аз откъде ми е познато това място.

След половинчасовата почивка поех отново по асфалтов път към село Тънково. Малко след село Голям извор пътят навлезе в гора и стана страшно. Рояците мушици отново взеха да ме тормозят. Не ми стига адската жега ами и това сега. Цялото мъчение продължи 2 километра. Представих си как ли би било ако утре минавах през върховете и гората към Мезек цели 40км. Абсурд!

5,5 километра след почивката на бензиностанцията се отклоних от село Тънково към едноименната хижа. Оставаха ми още 2,5км. по макадам.

Към хижа Тънково

Докато вървях натам един джип мина и спря. Беше сина на хижаря, който каза, че отива да вземе майка си и след малко се връща да ми отвори. На няколко пъти мухите се появяваха и изчезваха, но преди самата хижа засилиха присъствие. Викам си явно ще стоя цяла вечер на закрито в стаята. Е, не се оказа така и до 5 метра от хижата нямаше мухи.

В 17:00 пристигнах на хижата, която представлява доста добре ремонтирана сграда на няколко етажа. Стаята беше като на модерен хотел. След като се съблякох за да се изкъпя забелязах колко яко съм изгорял от слънцето. Нищо остана ми още един ден само. Днес бях изминал общо 56км. като само половината бяха пеша – 28км. Бях съкратил плана с един ден пропускайки село Книжовник.

Седнах пред хижата на масата да вечерям, но разговорите на сина на хижаря за хемороиди ми дойде в повече. Не съм гнуслив, но да си говориш с твой приятел за хемороиди и фисури, докато гостът ти се храни на същата маса е глупаво.

Това ме накара да се преместя и да открия друго място за вечеря при това много красиво – верандата от другата страна на хижата откъдето се виждаше на запад високата част на Родопите и залязващото слънце. Сигурно залязваше някъде над Сини връх, където за мен беше най-прекрасния момент за цялото Е8. Вълшебна  гледка и вечеря – шопска салата и яйца на очи. Никакви мухи, никакви хора, само красота и приказен залез.

 

Начало на пътеписа за Е8 

Е8 ден 12ти Финален от хижа Тънково до село Мезек

 

Галерия от ден 11ти

Дупките от старите сондажи Малко преди Спахиево Межди селата Спахиево и Сираково. Поглед назад към връх Аида В гората между село Долно Сираково и язовир Тракиец Отново борба с гадните мушици Язовир Тракиец Село Стамболово Село Голям извор По пътя към хижа Тънково По пътя към хижа Тънково Хижа Тънково Залезът Къде ли далеч на запад залязваше слънцето? Можи би зад някой от баирите по които крачех преди дни


Обратно