Ден първи 26 юли - Велико Търново, хижа Ком, проход Петрохан

Пред хижа Ком нова

 И така дойде дългоочакваният ден на заминаване. Учудващо спах добре и в 5:00 вече бях станал. След половин час вече бяхме с Хари навън за да си свърши сутрешната голяма работа. Към 6:15 дойде Емо да ни вземе и поехме към Берковица. Хари беше изключително тих и спокоен в колата по време на 4 часовият път до хижа Ком.

В 10:30 вече бяхме на хижата. Дежурните снимки и Емо пое по своите си задължения. В хижата не съм влизал, защото на хоризонта се задаваха облаци и не исках да губя излишно време. Тук видях да се къпят на чешмата пред хижата и едни мои любими птици – кръсточовките.

В 10:47 приключението Ком-Емине започна за мен и кучето Хари. Минахме вдясно от хижата и навлязохме в гората. Малко по-нагоре се излиза на чакълест път, където срещнах туристи, които слизаха от връх Ком. На челото ли ми беше написано или просто с голяма раница няма накъде другаде да съм тръгнал, но направо ме застреляха с въпроса – към морето нали. Да - отговорих аз въпреки, че хич не бях сигурен дали ще успея в този момент. Това бяха и последните туристи, които засякох по Пътеката чак до преди изоставената хижа Планински извори, като не броя туристите по хижите.

Въпреки че 2017 е рекордна по отношение броя на минаващите маршрута според много хора и хижари, то срещите ми с други туристи по Пътеката бяха много редки. Това показва огромните мащаби на разстоянията в едно Ком-Емине.

800 метра след началото достигнах старата хижа Ком, която най-вероятно работи по заявка, но не съм се отбивал.

Оттук започна едно по-стръмно изкачване през иглолистна гора чак до разклона за връх Ком (2016м). След около 800 метра стигнах до този разклон, където има направени маса и пейки.

 

Оттам на юг е пътеката за Петрохан, наляво за връх Малък Ком, а надясно за самия Ком. Въпреки облаците паметника на Иван Вазов на връх Ком се виждаше ясно и аз поех натам. След около 100 метра реших да оставя раницата под една ела, за да не я мъкна нагоре и надолу към върха, защото и без това отново трябва се върна по същия път. Разстоянието от разклона до върха е 2км.

Така поехме по равната пътека до подножието на връх Ком. Започвайки изкачването на билото на върха се обърнах да видя дали раницата ми е там където я оставих. Тук въображението ми, а и далечното разстояние ме накара да си мисля, че има някакво животно до раницата ми. Казах си – мамка му дано е кафяв храст, а не животно, иначе преходът свършваше още в деня на започването. За щастие се оказа просто оголена почва.

Малко преди върха чух минаващ самолет. Над върха минават много международни полети за Западна Европа от летище София. Беше около 12:15 и най-вероятно беше полетът за Лондон летище Станстед в 12:05. Не го видях заради облаците, но бях сигурен че е този полет. Нахлуха едни приятни спомени от преди 2 седмици, когато с този полет летях на път за Лондон и минавайки над връх Ком гледах надолу и си представях как съм на върха и започвам пътешествието. Сега бях на върха и няма шега – започва моето Ком-Емине. Няма връщане назад. Какво нещо е съдбата как пък точно съвпадна пристигането ми на върха с прелитането на самолета, при това без да съм го планирал.

С Хари бяхме на върха около 10-15 минути, взех две камъчета по традиция, но реших да взема и трето, ей така за резерва. Това се оказа много правилно решение, за което ще разберете в края на пътеписа. Едното камъче се хвърля в морето под нос Емине, а второто остава за спомен. То и сега едното стои до мен докато пиша.

Разписах се и в книгата на върха (има снимка по-долу). За съжаление, книгата явно по-късно е била подменена с друга, защото в началото на ноември когато се качих отново на връх Ком, нямаше датите от юли. Много ме доядя. Аз затова и се качих в това ужасно ветровито, снежно и мъгливо време сутринта на 11 ноември. А вечерта съшия ден трябваше да съм на хижа Момина поляна за срещата на комеминейците. Там се и запознах на живо с Любомир Палакарчев. Е, не съм стигнал до Момина поляна пеша, а с автомобил от хижа Ком до село Черни Осъм.

  

Слизайки от връх Ком си мислех започва се. След време ще си спомням как съм слизал по хълма започвайки едно невероятно пътешествие и ще искам да съм на сегашното място. Ще си представям как започвам, ще мечтая, тръгнал в неизвестното към мечтата си. Там се просълзих за първи път през прехода. И в момента мислено съм там, слизащ от първият връх от приключението Ком-Емине. Само човек минал по Е-3 би разбрал какво е чувството в такива моменти.

  

След като стигнах равното под върха, се обърнах и видях, че върхът не се вижда, беше закрит от облаци. Така и си остана скрит. Оттук нататък, когато и да погледнех към връх Ком този ден, все не се виждаше. Ей това си е късмет, господ е с нас – изчака ни да се качим на върха и след като слязохме облаците го обгърнаха. От тук до края мога да кажа смело, че оня от горе (господ, съдба или просто късмет) беше с мен по отношение на времето и не само.

След като стигнах раницата си и видях, че нищо лошо не и се е случило, я нарамих отново с неодобрение, защото отново усетих притегателната и сила към земята. Тогава погледнах към дясната си обувка и забелязах, че подметката е тръгнала да се отлепя. Гръм и мълнии! Точно сега ли? За щастие издържа до края, въпреки че не през целия преход бях обут с тях.

Стигнахме разклона за Петрохан и тук се разминахме с първото стадо коне. Този преход ще го запомня с изключителното количество стадно пасящи животни. То не бяха крави, то не бяха коне, голяма навалица ви казвам. Според мен трябва да се направи нещо по въпроса, защото с тия темпове скоро ние туристите ще минаваме през все повече животни и техните... знаете какво оставят по пътеките.

Едва подминали стадото и започна да припръсква дъждец, който скоро си стана нормален дъжд. Е, казах си аз, познаха времето. За щастие го даваха да се оправя в следващите дни поне в Западна Стара планина. Нищо тъкмо ми тръгва по вода. Така и се оказа, с малки изключения, но все пак нали минаването на Ком-Емине вече е факт.

След около 4-5 километра извървени по открито влязохме в една много красива букова гора. Тук вече краката ми плуваха във вода, т.к. обувките ми пропускаха, а и панталоните бяха доста мокри.

Излизайки на един черен път чух шум от двигател и си помислих, че това са дървари. Много се изненадах обаче, когато вместо високопроходим автомобил видях един Ситроен Пикасо с холандска регистрация да се движи по този път. Кимнахме си с шофьора и аз продължих към прохода Петрохан, където щях да спя на едноименната хижа. След още 4км. стигнах и до самия проход и се заоглеждах дали около заведението няма някаква къща за гости. Не ми се спеше на хижата, защото изрично ме предупреди хижаря, че куче няма да пусне в хижата, независимо че ще сме единствените гости. Освен това попитан има ли храна, отговори - ти ела, ще измислим нещо. А и факта, че мненията на повечето хора за хижаря бяха отрицателни и факта да спя на мокрото на палатка още с първия ден, не ми даваха мира.

Малко след като пресякохме пътя и подминахме изоставената бензиностанция видях някаква ремонтирана къща на която пишеше ХОТЕЛ. О чудо! Отвън имаше хора които майсторяха нещо по нея и аз реших да попитам. Да работи. След кратко събеседване дали да ме пуснат с куче и най-вече след като видяха за какво хубаво и послушно куче става на въпрос решиха да ме пуснат да спя.

Така в 16:00 вече бях настанен в самостоятелна стая със собствена баня и тоалетна, че и вана имаше. Освен това хотелчето предлагаше и храна. След баня и преобличане слязох в столовата и започнах с мастика. Самото хотелче се нарича Творческа къща Петрохан.

Така успешно измина първият ден след изминати 17км пеша и 280км с автомобил.

 

 

Ден Втори 27 юли – от проход Петрохан до хижа Тръстеная

Ком Емине начало

Цялата галерия от деня

 

Тръгваме към морето Подминахме хижа Ком стара Тук вече бяхме излязли над гората Разклона за връх Ком и проход Петрохан На връх Ком На връх Ком Разписах се и в книгата на върха На връх Ком На връх Ком След като хванах пътеката за Петрохан видях, че връх Ком вече се беше скрил в облаците В хотелчето на Петрохан


Обратно