Бях настроил алармата за ставане в 5 часа, но ставайки по това време видях през прозореца, че навън вали и има мъгла. Реших да не тръгвам и да изчакам да поспре дъжда, въпреки че ме очакваше преход от около 37км., при това преход който не бях вървял досега като разстояние и то с голямо спускане и изкачване. Върнах се в леглото и полежах още известно време.
И така в 6:45 вече бях пред хотела и тръгнах към хижа Петрохан. Дъжда вече беше спрял.
Обувките не бяха изсъхнали, затова обух и не изсъхналите чорапи. След около половин километър по асфалтов път стигнах до Царската чешма, откъдето се отклоних по пътеката вляво през гората. След леко изкачване стигнах до една поляна с висока трева. Минаването оттам отново намокри подобаващо краката ми чак до чатала, а Хари беше мокър все едно е къпан. Малко се полутах да намеря брод през тази мокра и висока трева докато отново не влязох в гората преди хижата. Все още беше мъгливо и гората беше изключително призрачна и мрачна.
След хижа Петрохан започна изкачване, като в един момент гората свърши и се започна едно много приятно вървене по открити участъци. Слънцето се опитваше да пробие между облаците и така създаваше прекрасни гледки.
Така стигайки групата върхове Тодорини кукли небето се изясни и се откриха прекрасните гледки. Там пътека е много приятна и лека и постепенно се превръща в черен път.
Тодорините кукли се свързват и с народната легенда за красивата мома Тодора. Според народната песен тя се обзаложила да стане съпруга на оня момък, който посред нощ се изкачи на високия връх и остави там знак от себе си. След като никой не пожелал да иде, тя тръгнала смело нагоре само със своята хурка, и като стигнала на малката полянка на върха, забила хурката в земята. Когато се надигнала, за да се върне обратно, усетила как нещо я тегли за престилката или полите, уплашила се, че това са зли духове или самодиви, дръпнала се рязко и полетяла в страшната пропаст под върха. След време хората открили на това място единствено побитата Тодорина хурка, която се оказала знак не само за нейното изкачване, но и за смъртта ѝ. Друга легенда гласи, че бащата на Тодора решава да я даде на заможен човек, въпреки че девойката си има либе. Затова Тодора, против волята на баща си, тръгва да търси къде живее либето й, но когато го намира разбира, че той има семейство. Тодора сяда на високата чука и заплаква, а след това се хвърля от нея. Там, където паднали сълзите Тодорини, бликнали днешните минерални извори във Вършец.
И както си вървим от под едно от малкото дървета на 20 метра напред изскочи една сърна и застана на пътя. Хари се наостри, сърната побягна към ръба на рида и той след нея. Виках аз ама няма - дивото зове. Учудващо, въпреки големите скокове, които правеше сърната, Хари поддържаше постоянно разстояние с нея. След като тя се скри надолу от ръба на рида, Хари се спря викнах още по-силно и той се върна.
Продължихме си отново по пътя и ми направи впечатление, че Хари не се чува както преди, беше загубил камбанката някъде из клековете гонейки сърната.
Направи ми впечатление, че до там може да се стигне и с лека кола, защото имаше няколко такива паркирани по черните пътища – явно боровинкаджии.
Продължавяйки напред стигнахме и Червената локва, която представлява едно езеро около 10-15 метра в диаметър. На метри оттам видях нещо, което ме порази. Имаше паметник на 7 загинали туристи. Трагедията е станала на 25 май 1991. Седем души?! Не можех да повярвам. Какво е станало в края на май при това, че толкова хора да загинат? Най-вероятно снежна буря. Бог да ги прости! Ако някой знае нещо повече по случая да пише един мейл. Така снимането на паметници по маршрута ми стана навик. Не за друго, а за да отдадем почит към хората загубили живота си в планината. Нека това ни напомня да не подценяваме планината по никакъв повод, да следим прогнозата за времето и винаги да сме добре екипирани.
Малко след това спрях за почивка и събух краката да отдъхнат. Все още и обувки и чорапи бяха мокри. Докато седях на тревата минаха двама мъже с коне. Реших да продължа бос със сандалите.
Почти веднага след мястото ми за почивка започна спускането към хижа Пробойница, която не работи. Ама спускане ви казвам, няма друго такова по Ком-Емине. Започва през една поляна дълга около 750метра, но само минавайки през нея се губят 200метра денивелация. На слизането срещнах двамата коняри да почиват. Единият ме предупреди, че така бос със сандалите не е препоръчително, защото по надолу има змии в дерето. Не след дълго започвайки да газя в хубава трева реших отново да обуя мокрите чорапи и обувки.
Малко преди да се влезе в гората имах известно лутане с пътеката, но не бе болка за умиране. Там под едно дърво видях и първата от десетките аптечки по пътя. В нея, както и в другите по нататък има почти всичко необходимо. Да са живи и здрави хората осъществили тази прекрасна идея.
После спускането продължава и през гората и то все така стръмно и отново за 700 изминати метра губите денивелация този път от 300метра. Никога преди спусканията не са били проблем за мен, даже напротив. Тук обаче това се промени.
Най-сетне стръмното свърши и излязохме на макадамов път и там в дясно имаше поток, на който беше сложен дървен улук и се беше получило нещо като чешма. Не си налях, защото имах достатъчно, предвид че не знаех за тази чешма. Оттам до хижа Пробойница са около 3км.
След малко стигнахме един разклон с табели за пряк път през гората или по макадамовия път. Аз избрах да продължа по пътя, който удължава с 200-300 метра. Там след един обратен завой имаше една малка, но течаща чешма.
В 12:30 вече бяхме на мостчето пред хижа Пробойница. Извадих храна и накисвайки си босите крака в река Пробойница обядвахме аз и Хари.
Към 13 и нещо тръгнахме отново, защото до крайната цел хижа Тръстеная ни чакаха още 22км и то с немалко изкачване. След километър и половина стигнахме махала Хайдушки дол. Продължихме и след още 3км бяхме в село Губислав като малко преди това макадама се превърна в асфалтов път. В село Губислав седнахме да починем на чешмата до спирката.
След селото на няколко пъти Пътеката сече пътя. Нарочно пропуснах първото отклонение и хванах следващото. То много ми се увидя, защото се надявах да е кратко, а то все не излизаше на пътя. Току се покаже асфалта наблизо и айде пак го изгубя. Ако си бях хванал още първото отклонение щях да подмина дългия участък, който върви встрани от пътя и да стигна Гара Лакатник доста по-бързо.
След като излязохме отново на асфалта, Хари се спусна към тревата вдясно и започна да души нещо. В следващият момент подскочи назад като попарен. Помислих че е змия, но като приближих видях един таралеж. Явно е успял да убоде любопитния Хари по нослето.
След 4-5км. от село Губислав, достигнахме до село Гара Лакатник в 16:00 като малко преди да излезем на пътя Мездра-Своге се отбихме на магазинчето вдясно, където аз пих кола с кафе. Тази комбинация щеше да е спътник през повечето преход, защото наистина вдъхва сили в организма. Въпреки че не пиех газирано отдавна, то тук нещата се промениха, а и естеството на нещата го изискваше. Малко преди да наближим селото, започна да ръми, а след като влязохме в магазинчето заваля стабилно. За щастие поваля само 20 минути и спря тъкмо като тръгвахме.
След половин час тръгнахме отново като малко се върви по главния път, след което се отклонихме вдясно по емблематичния въжен мост над река Искър.
Оттам през гарата и се започна изкачването. По-рано днес бяхме на почти 1800 метра н.в., сега слязохме на една от най-ниските точки от маршрута – гара Лакатник (390м), а ни предстоеше да се качим отново на 1150м.н.в. За сравнение последният връх от Стара планина, който е на 3 километра преди нос Емине - Свети Илия е висок 386м. Толкова ниско се слиза чак при Върбишки проход и то ако се минава през курорта.
След пресичането на релсите Пътеката се вие между къщите на село Гара Лакатник. На няколко пъти Пътеката сече напряко пътя за село Лакатник. Село Лакатник и село Гара Лакатник са две различни населени места разделени на 5км едно от друго.
След множество почивки най-после видях село Лакатник, защото имах чувството че все не идва. Ха след този завой, ха след оня и все не беше то. Този участък ми се стори страшно уморителен и изнервящ.
И най-после в 18:50 чудото се случи – бях вече в селото. На центъра седнахме до една спирка с чешма за да починем. Предстоеше ни още около час и половина два до хижа Тръстеная, което никак не ми даде почивка на психиката поне.
След селото срещнахме едно досадно магаре, което гонеше Хари като обикаляха около мен в кръг. Виках му, крещях му, замахвах с щеките – ефект 0. Тук се наложи да използвам първата пиратка. Само ако знаех къде и по какъв случай ще използвам втората пиратка – мале мале, но за това по-късно. Тя гръмна два пъти, но това ни най малко не отдалечи магарето. Поне спря на място и повече не тръгна след нас. Както разбрах по-късно то е досаждало и на групата на Пешо (за него по нататък ще разберете).
На една поляна по нататък малко се полутах отново докато намеря откъде точно се провира Пътека измежду дърветата. Слънцето започваше да залязва и поляната беше осветена много красиво.
След навлизането в една гора Пътеката стана тясна и кална. На места имаше локви, които се налагаше да заобикалям с големи усилия. Хари обаче гледаше да минава през тях направо, което доведе до разправии и караници от моя страна. Даже и една щека по дупето изяде. Наближавахме хижата и понеже щяхме да спим вътре не исках Хари да пристигне кален до челото. Щях да кажа кален до ушите, но се сетих, че нали е кокер и ушите му стигат до земята и без това. Както се усетих доста дни по-късно, защо е минавал през най-голямата кал ми стана много мъчно и ми идеше да си шибна един.
В 20:45 пристигнахме на хижата, настаних се и седнах да вечерям с прословутото малиново вино, което правят в хижата.
Така приключи един от най-тежките дни на моя преход. Почти 40км., съчетано със спускане от 1400метра отрицателна денивелация и след това качване на 800метра положителна, без да броя качването на 300метра от Петрохан до Тодорини кукли.
Цялата Галерия от деня
