Очертаваше се не много труден маршрут от 35км, а и факта че бях с доста по-лека раница ми даваше кураж.
Тръгнахме от хижа Лескова в 6:15 с постепенно изкачване веднага зад хижата. След малко наближихме един фургон, от под който изскочиха няколко овчарски кучета и започнаха да ни лаят. Видях че пътеката минава покрай тях и не бях много щастлив от този факт най-вече заради Хари. Загледах се в картата и установих, че може да сечем вдясно по поляната и да хванем маркировката. Така и направих.
След като се включихме отново в Пътеката се откриха невероятните гледки към Витоша и Рила. В далечината на юг се виждаше и връх Мургаш под който трябваше да минем в ранния следобед. Изключително красива е планината рано сутрин, най-вече когато от една планина виждаш как първите слънчеви лъчи огряват други две прелестни планини.
След ходенето по открити части се слиза малко и се влиза в гора, където отново започна приключението с локвите.
Вървейки по черен горски път стигнахме нещо като разклон и Хари пое на ляво по някаква пътека. Аз обаче го върнах да продължим по пътя. Започна качване и после слизане. Направи ми впечатление, че не виждам маркировка известно време и реших да погледна картата. Я! Няма я пътеката. Къде съм? Наложи се да смаля картата за да видя, че сме се отклонили подобаващо. Бяхме качили някакъв връх Бигла. Хайде обратно надолу до онзи разклон. Хари правилно е тръгнал наляво, защото е подушил, че оттук са минавали хора. Или пък неговата карта е по-добра от моята. А на разклона има маркировка, която може да се приеме и за двете посоки, но имаше и завързан найлон за да привлече внимание и да те накара да си погледнеш GPS-а. Тази, правилната, пътека беше леко обрасла с малини, но се вървеше спокойно.
После пак се излиза на поляни, където трябваше да изкачим едно стръмно и остро възвишение на върха, на което имаше кол от зимната маркировка и брутална гледка. Гледката беше на 360 градуса и затова реших да поспрем за почивка на кола. Тогава за първи път видях Хари да прави нещо необичайно. Започва да копае земята до пръст и да ляга в изкопаното. Явно, защото в изкопаното му е по-хладно. Какво нещо е инстинкта. За 6 години и половина никога не е правил така и ето, че когато му се налага го прави.
След почивката започна още по-гадното слизане от това възвишение и то по камъни и сипеи.
Малко след това по-равното се стига до друго емблематично място за комеминееца – табелата „комеминеецо ти пи ли вода от чешмата“, показваща че 70 метра встрани и надолу от пътя е чешма Мечулица.
Хич не ми се слизаше толкова, защото имахме достатъчно вода. Въпреки това реших да слезем най-вече за да може кучето да се напие с хубава студена вода, а и аз да я видя все пак тая чешма. Нямаше особен смисъл от слизането, тъй като Хари само си оплакна устата в коритото на чешмата. Точно до чешма Мечулица има аптечка както и маса с пейка. Вървейки обратно нагоре съжалявах, че слязохме, защото беше ненужно, а предстоеше не малко път. Като се качихме обратно на пътя преди да се влезе в гората вдясно имаше някаква надгробна плоча, на загинал при злополука мъж.
След това се върви предимно в гора по много приятна пътека, която прераства в горски път. Там някъде започва да се върви покрай оградата на Ловно стопанство Витиня.
По някое време около обяд спрях на един камък да поседна малко, а Хари да се окопае отново. Виждах го, че е уморен милия, но си казвах ще издържи, нормално е да е уморен. И тук след като станах и си слагах раницата се извъртях да видя какво прави Хари и усетих силна болка до дясната си пета. Ходилото ми беше върху някакъв камък и не съм съобразил, че въртящото движение ще ми създаде проблем. Проблем, който бе на косъм да прекъсне прехода ми и проблем, който щеше да ме съпътства почти до края. Едно малко невинно и несъзнателно движение, а бе на път да прекъсне една огромна мечта. Но така е в живота. Миг невнимание и последиците от това може да са жестоки. Наложи ми се да вложа много много много воля за да преодолея болката, която причини това малко движение.
Раздвижих се малко с надежда да поотмине, така поне не веднъж съм правил след изкълчване на глезен. Сега обаче болката не само не отминаваше, ами ставаше и още по-силна. Казах си – мамка му до тук ли бях, и аз ли ще стигна само до Витиня. На Витиня обикновено са се отказвали най-много хора за цялата история на Ком-Емине. Едвам вървях, усуквах си крака за да не стъпвам там, където ме боли и скоростта ми беше като на костенурка. А до разклона за връх Мургаш т.е. средата за деня, така нареченият „Белия камък“ имаше около 7км. Чувствах се ужасно, най-вече заради факта, че се очертаваше прекратяване на прехода. Не можех да си представя с такъв повреден крак ще вървя още две седмици и то по 35-40км на ден и то по-най трудните участъци от Ком-Емине. Аз не си и представях как ще стигна Витиня, камо ли по-нататък.
След половин час в тюхкане и куцане се сетих за пътеписа на Яница. Тя беше писала, че от туристическите и обувки я боляли много краката и сложила сандалите. Краката и се оправили и така по сандали завършила прехода. Реших да пробвам и аз. Само да вмъкна, че никога преди не съм ходил със сандали. Бях ги взел ей така, за резерва. Ако обувките ми се скапят. Затова и купих най-евтините туристически сандали – 26лв.
Тръгнах със сандалите и след известно време – О! Чудо! Взех да стъпвам по нормално, без силната болка от преди. Това ми решение за сандалите беше съдбовно и бе причина преходът да продължи. И не само да продължи, ами и да завърши успешно. Благодаря Яница! Добре че съм изчел де що има пътеписи за Ком-Емине и то по няколко пъти.
Последва едно безкрайно, отегчително и болезнено вървене до този „Бял камък“.
Най-после към 14:45 бях там. Там има нарисуван кръст с четири разклонения – за връх Мургаш директно напред и стръмно нагоре; надясно към изоставената хижа Мургаш, на която има вода; наляво към Зла поляна където също има вода; и наобратно в посоката от която идвам. И преди не съм мислел да качвам връх Мургаш, но сега с този крак беше абсурд.
На Мургаш се качих месец по-късно прибирайки се от командировка в София. Качих се от Елешнишкия манастир. Тогава след хижа Мургаш като видях отново маркировка с табела Ком-Емине ме обзе една такава носталгия, че направо ми се тръгваше отново по маршрута. Това ми качване на връх Мургаш беше съпроводено с голяма жажда за вода, каквато не изпитах и за секунда по време на Ком-Емине.
Продължих на ляво към Зла поляна, защото беше най-прекия път до Витиня. Започна с равен участък в борова гора, но после стана стръмничко. Преди поляната имаше поток, от който Хари пи вода, а аз си оплакнах лицето.
В 15:30 вече бях на Зла поляна и минавах покрай говедарника.
Продължих без да спирам. Оттук до Витиня няма качвания и си казах - ще стигна без проблем. Да обаче както установих по-късно кракът започна да ме боли отново и то най-вече при слизане. След навлизането отново в гората започнаха забавянията заради кравите. През 200-300 метра спирахме встрани за да минат стада от крави.
Малко по-късно както си вървяхме, Хари естествено на 20 метра напред, чух шум и от една долчинка изскочи нещо голямо и се затича към Хари. О! Ужас! Стреснах се яко, защото беше изневиделица. Трябваше ми секунда да се окопитя и да видя, че това е крава. Въпреки че е крава ситуацията не беше безопасна, защото кравата беше се затичала към Хари и при това беше доста бърза. Викнах аз и тя спря. Имам доста силен и мощен глас, с който често прогонвах наглите крави. Застанали на пътя и не мръдват. Като се развикам с едни псувни и да видите как хващат през храсти и клекове встрани. Много разбират от псуване. Може би защото и говедарите постоянно така им „говорят“.
След известно време стигнахме до макадамов път, които води до самия проход Витиня. И се започна отново едно, като че ли безкрайно вървене по тези камъни. Болката се засили отново, куцането също. Започнах да се отчайвам. Реших да си пусна музика. Така вървейки и слушайки музика дойде любимата ми песен и припев: Are you man enough? But baby are you really tough? Очите ми се напълниха със сълзи. Казах си - мамка му, да силен съм, ще издържа, няма да се спра ако ще да куцам до Емине. Тук е мястото да спомена, че Ком-Емине е преди всичко изпитание на духа. Най-вече на духа. Чак тогава е физиката.
Малко след това някой с колело спря до мен и нещо ми говореше. След като махнах слушалките, се заприказвахме с този човек. Оказа се, че тренира за рекорд от под 3 дена с колело по Ком-Емине. Това беше Борислав Йорданов, който от втория си опит тази година успя да измине Ком-Емине за 2 дни, 22 часа и 49 минути. С Борислав се засякохме и няколко дни по-късно на хижа Ехо, вече по време на първото му преминаване.
След дългото вървене по макадама реших да отпочина на чешмата Хайдушко кладенче. Там събух сандалите и чорапите за да си накисна краката в студената вода. Там видях и страшната истина, че мястото около глезена и към пръстите се беше надуло. Ама яко.
След 15 минути продължихме като на няколко пъти сърни притичваха пред нас и в 20:10 бяхме на портала на Горско стопанство Витиня. Там се срещнах с Николай (дано не бъркам името), който ми носеше нещата оставени на хижаря на Лескова, а и поръчаните от мен кренвирши за вечеря. Той също така ми даде и ключа за Туристическа спалня Витиня, където щяхме да спим. Тук се появи идеята да остана за един ден почивка заради лошото състояние на крака ми, но липсата на храна наблизо ме отказа бързо. Извадих една маса на тревата отпред за вечеря. От пет кренвирша два заминаха за Хари.
Предстоеше тежка нощ заради крака и най-вече тежка сутрин, когато щеше се разбере мога ли да продължа или не. Повечето от горната част на крака ми беше посиняла. Намазах я с диклак и легнах. Когато ставах през нощта до тоалетна едвам стъпвах, което още повече ме отчайваше.
