След неспокойната нощ изпълнена с премеждия, предстоеше едно голямо изпитание - дали ще стигнем до хижа Дерменка или поне до заслон Орлово гнездо. Събираше ми се втора нощ, през която да не мога да се наспя както трябва.
Към 5:40 се измъкнах от палатката надявайки се да успея да събера палатката в този силен вятър. И естествено, надявайки се мечката да не стои на близо и да не ни чака само да се покажем с Хари.
След като се огледах разбрах на какво страшно място сме спали. През седловината между връх Пъпа и нас преливаха облаци с бясна скорост, а вятъра духаше с ураганна скорост. На север небето беше мрачно виолетово с розов отенък. Облаците бяха на нашето ниво и имах чувството, че съм в самолет без кабина. Колкото красиво толкова и страшно.
Предстоеше обаче изкачване на връх Вежен (2198м) и понеже тревата беше мокра реших да тръгна отново с обувките. Така в 6:20 тръгнахме отново. Малко по-късно стигнахме билото и започнахме да вървим по равно. Ето на, можело е спокойно да се качим още вчера и да спим на меко и равно. Лоша преценка. Все пак бях качвал върха откъм Ехо, а оттук не знаех как е.
В 7:20 бяхме на самият връх и се снимахме.
След това започна дългото и продължително слизане до подножието на връх Юмрука (1819м). При слизането десния крак отново взе да боли много и вървенето ми стана много бавно и мъчително. Спрях на никакъв стълб, мисля че пишеше 274 на него, и отчаяно се чудих какво да правя. Явно така не може да се върви. Странно защо, бях забравил че имам сандали. Смяната беше извършена и болката отново взе да изчезва. Отново усетих прилив на щастие и позитивна енергия. Малко по-надолу срещнахме няколко туристи тръгнали към Вежен.
В 10:40 бяхме на хижа Ехо, където бяхме посрещнати „любезно“. Прословутата хижарка взе да мрънка за кучето. Как на камерите щели да го видят и да почнели да идват хора с кучета. Как имали много лошо куче, което щяло да скъса веригата и да изяде Хари. Мислех да хапна нещо в хижата, но след такова мърморене ми се отяде. Взех си двойно кафе и кола, която изпих на място, а кафето ми напълниха в малко стъклено шише от сок за из път.
Мислех си ако бях без Хари, без палатка и спален чувал, без повреден крак, спокойно можеше още снощи да стигна до Ехо, макар и към 22 часа, че и по-рано.
Докато си чаках кафето отвън, дойде и Борислав Йорданов, хвърли колелото и легна да подремне уж за 15 минути. Аз тръгнах и след има няма 5 минути той ме настигна с колелото. Поздравихме се и той продължи да поставя рекорда си.
На поляните с папратите се разминах с няколко групи туристи, а пък аз си вървях и си пиех кафенце – абе идилия ви казвам.
Малко преди Ушите се сетих, че може утре да спим на връх Ботев. Някъде бях чувал, че отворили туристическа спалня там. Затова потърсих хубав обхват и по интернет намерих телефон. Попитах ги за утре и казаха, че имат място, че и с куче няма проблем. Това ми даде надежда, че и до Орлово гнездо да стигнем днес, то утре спокойно може да стигнем поне до заслон Ботев, че и до върха.
След Ушите, хванахме пътеката за хижа Козя стена, по която съм минавал преди години, но в обратна посока. Знаех че е много лесна, но сега не ми се стори така. На разклона, където се разделя на екстремна и безопасна, хванахме безопасната.
В 13:15 бяхме на хижа Козя стена, където реших да хапнем. Поръчах по една леща за мен и за Хари, но се оказа че нямат хляб. Хапнахме и потеглихме отново в 14:00 часа. По скоро аз потеглих. Хари стоеше на сянка и не тръгваше. Бях на 30 метра напред и му извиках и той тръгна. Той тръгна, но започна да накуцва. Едвам се влачеше. Ужасих се. Помислих си, че съм го повредил животинчето с този преход. Спрях малко помилвах го и му поприказвах. Отново тръгнах и той отново започна да куца вървейки едвам едвам. Няма начин да продължим така.
Горкото се измъчваше, защото за разлика от мен той нямаше обувки и стъпваше директно върху камъните. По принцип той винаги гледа да върви по трева, но нали трябва да ме следва. Сетих се как му се карах преди Тръстеная и ми стана гадно. Той милия е гледал да минава през локвите и калта за да си охлажда ходилата, както правех и аз като видех чешма, но късно се усетих.
Помислих си да се върнем на хижата за още един ден почивка, но нали се сетих, че и тук не пускат с кучета и едва ли това ще е пълноценна почивка.
Тогава взех решение да оставя Хари на Беклемето. Не беше никак лесно решение. Това означаваше да продължа съвсем сам. Но дотук изминах не малко разстояние и нямах никакво намерение да спирам. Та нали тръгнах сам, защото щях да имам компанията на Хари. А сега?
Звъннах на едни приятели и ги помолих ако им е възможно да дойдат да го вземат. Роси и Краси бяха казали, че само да имам проблем, да им звънна и ще дойдат да ни приберат, където и да сме. За съжаление, такъв момент дойде.
Звъннах им и казаха, че са в Габрово и тръгват веднага. Казах, че няма смисъл веднага, а след 3 часа да са на Беклемето.
От хижа Козя стена до Беклемето е най-изминаваният маршрут от мен, т.к. съм ходил по него 6-7 пъти. Затова и не снимах, а и не ми беше до снимки ни най малко. Много ми беше гадно, че ще оставя моят най-добър приятел. Толкова много мечтаех как заедно ще стигнем нос Емине, а сега тази мечта угасна. Минах по подсичащите пътеки под връх Кучето и връх Козя стена.
Наближавайки Беклемето се натъкнахме на множество крави застанали на подсичащите пътеки, та се наложи отново да вкарвам груб език за да ги разгоня. Само да видите как крави, в пъти по-големи и тежки от мен, побягваха през клековете като се развиках.
И така в 17 без нещо вече се спускахме към паркинга на завоя към Арката на Свободата. И тъкмо тогава се зададе и колата на Роси и Краси. Перфектен тайминг.
На самият паркинг беше стълпотворение от коли, което досега никога не бях виждал там. Хари като чу кой ще идва и хукна към колите и взе да се хвърля и да крещи към Роси и Краси. Сигурно си е казвал – моля ви спасете ме от този лудия дето ме е помъкнал по Ком Емине без да ме пита.
Оставих им палатката, спалния чувал, постелката и една луканка, която така и не нарязах. Щяха да ми потрябват отново след Чумерна, но брат ми и майка ми щяха да идват на прохода Елена-Твърдица да ме видят и щяха да ми ги донесат.
Поседяхме, поприказвахме и към 17:30 аз потеглих с много по-лека раница. Направо не я усещах на гърба си.
Знаех че ще успея да стигна Дерменка тази вечер, но все пак исках това да е по светло. Целунах Хари, сбогувах ме се и тръгнах. Не бях изминал и 20 метра, когато се обърнах и го видях как стои, гледа ме и скимти. Искаше му се да тръгне отново. Роси обаче го държеше. Обърнах се и продължих, а очите ми се напълниха със сълзи. Много ми стана мъчно, че мечтата ми да минем Ком-Емине заедно не се осъществи. Още по мъчно ми стана, че отсега до края ще бъда сам, без моят най-добър приятел. Вървях и ревях.
Понеже бях минавал този път в началото на април, знаех колко и какъв път ми предстои до Дерменка, което ме успокояваше.
Малко преди заслон Орлово гнездо се засякохме с трима мъже, които също правеха Ком-Емине, и с които се засякохме първата вечер на Кашана. Чак сега разбрах, че правеха прехода. Не бързаха за никъде и бяха решили да спят на палатка около заслона. Аз им казах, че това не е точно заслон, а хижа с храна и легла. Когато наближиха и видяха за какво иде реч, решиха да спят на заслона. Аз дори и не влязох, а го подминах.
Не след дълго вече пъплех по камъните преди поляната, която слиза към хижа Дерменка. Когато стигнах горе, до връх Дерменка (1570м), се обърнах и видях страхотната гледка. Далеч назад се виждаше едвам връх Вежен. Само като си спомних, че сутринта тръгнах от там и то от другата му страна, си казах – браво Сашо. Тук някъде вече усетих, че ще успея да стигна до нос Емине. Загледан далече назад виждах какво огромно разстояние се изминава на такъв преход. Чак не ти се вярва. Стоях, гледах и бях изпълнен с гордост, какво разстояние съм изминал днес. И то след две безсънни нощи.
В 20:10 бях вече на хижа Дерменка и се настаних. Предложиха ми за 25лв. да спя в хотелската част със собствена баня и тоалетна. Въобще не се замислих и след минути вече бях в супер луксозната стая. Даже имаше сапуни и хавлии. Направи ми добро впечатление, че най-после са махнали портретите на Сталин и КПСС от столовата.
По долу съм качил снимка на това какво представляват краката след такъв ден ходене със сандали. Пълна мизерия.
Докато се къпех в банята чух, че някой тропа по вратата, но не обърнах внимание. Когато слязох долу в столовата ме посрещнаха с неприятната изненада, че шефа бил казал, че тези стаи се заплащат изцяло, а не на човек. Трябваше да доплатя до 70лв. ако искам да остана. Айде бе. Чак пък 70 лева за сам човек. Няма да стане. И се наложи да се преместя на третия етаж в общите стаи, където също така щях да бъда сам, но неприятното усещане си остана.
Промърморих, че не ми се слизат три етажа до тоалетната, а младия хижар каза с усмивка, че сме били странни такива хора. Катерим се за да дойдем до хижата, а после мърморим че ще качваме стълби. Е, аз не идвам точно с катерене, но и идвам да си почина от ходенето, а не да слизам и качвам стълби, особено през нощта когато съм сънен.
После в столовата се заприказвахме с другите гости, които бяха много учудени, че правя прехода сам.
Един от тях предложи да ми направи терапия на крака с някаква машинка, която пускала електрически импулси и помагало много. Не усетих много да ми е помогнало, но благодаря на човека за желанието и отделеното време да помогне, че и вино ме почерпи.
През нощта ставах до тоалетна и слизането от третия етаж до тоалетните ми беше много мъчително заради крака. И пак се появиха позабравените съмнения дали ще мога да вървя утре, когато ме очакваше най-красивият маршрут.
