Станах в 5:40 и в 6:35 вече слизах към дерето в посока хижа Добрила. Сега сняг нямаше, както април месец и очаквах в 9:00 да съм там. Минах буковата гора и започнах да се изкачвам към връх Гердектепе (1713м). Естествено го подсякох по пътеката отдясно, която минава покрай едноименният заслон. Заслон Гердектепе представлява една барака с предверие, с две легла, където може спокойно да се пренощува. А и точно до него има чешма.
След това подсичащата пътека се слива със зимната и се излиза на една поляна с паметника на загиналата през далечната 1980 година туристка Боряна.
След тази поляна се върви много приятно и с леко изкачване през смърчова гора. Спомнях си как през април не беше толкова приятно вървенето, заради честото затъване в снега, но сега си беше приказка.
Малко преди хижа Добрила, към 9:30 часа, ме задмина и друг рекордьор. Това беше Антония Григорова, която измина прехода за 5 дни и 23 часа. След като се поздравихме и ме задмина на 40 метра, спря да тича и с вървене стигнахме до хижата.
Там аз се отдадох на кафе с кола, тя яде някаква супа на съседната маса заедно с екипа си.
Аз се мотах около 30 минути и в 10:18ч тръгнах преди нея към връх Амбарица (2166м).
Следваше едно стръмно и продължително изкачване към върха на който бях в 11:20ч.
Някъде по средата на качването към връх Амбарица ме задмина Антония Григорова заедно с новият си пейсър.
Това ми беше първото качване на този връх и понеже предстоеше и първото такова на връх Голям Купен (2169м), не се бавих особено много.
До Купена трябваше да измина 3,5км. Започна слизане през Малка Амбарица, минаване покрай Малък Купен и в 12:40 бях пред Купена. Там на юг се намира единственото карстово езеро в Стара планина – Локвата.
Връх Голям Купен е единственият връх в Стара планина от аплийски тип и има форма на пирамида. От запад и от изток по-екстремните места са обезопасени с метални парапети.
След половин час бях на върха, където се надявах да обядвам със сандвичите от Дерменка.
За нещастие имаше много мухи, които се въртяха току пред лицето ми и разваляха насладата.
Разписах се в книгата и след 10 минути поех надолу. Слизането се оказа по-екстремно отколкото качването.
Замислих се как ли би минал Хари ако беше с мен. Никак си казвах, добре че го оставих. Чувал съм, че на върха се качват и коне и определено се чудех как го правят. Въобще не се замислих, че животните за разлика от нас хората, винаги намират по-лесен маршрут. Както разбрах и по-късно на връх Ботев едно куче го беше минало днес по-рано. Как го мина питах стопаните му: ами то си намира път, не вървеше плътно до нас. Само дето съм се притеснявал.
След слизането последва минаването през Кръстците. Уникално красиво място, за съжаление обаче, когато правиш Ком-Емине не разполагаш с нужното време за да му се любуваш.
След това забелязах група хора, които се движат по една пътека под билото и едни човек, който върви по билото. Виждах, че има нещо като две пътеки и реших да звънна на Ивайло да го питам. Той каза, че тук Пътеката не слиза от билото и да не го правя по никакъв начин.
Така продължих по билото, а както разбрах няколко дни по-късно това са били групата на тримата (така ги наричах), която се е увлякла по долната пътека откъм север и се наложило да катерят после много стръмен участък под Костенурката за да излязат отново на билото. Това ги е забавило с часове и едва към 23 часа са стигнали заслон Ботев.
След като подминах връх Костенурката (2035м) стигнах на разклонението за зимната и подсичащата пътека под връх Жълтец (2248м). Стори ми се безумно да катеря тази стръмнина вместо да мина по заобиколната, но подсичаща пътека. Това си бяха едни близо 200 метра денивелация и не ми изглеждаше логично. Както се оказа по-късно изкачването на връх Жълтец е по-разумният вариант, защото подсичащата прави една голяма обиколка и пак стига до малко след върха.
На това разклонение направих почивка и хапнах първият енергиен гел. Наистина помага и дава ситост и енергия на организма.
В 16:30 тръгнах отново и след дълго вървене реших да не стигам до билото под Жълтец, а да цепя напряко. Да обаче така вървенето хич не спореше, защото вървейки по страничен наклон глезените ми се огъваха много, а това не беше добре за все още подутият ми десен крак.
В 17:40 бях на зимната пътека за хижа Плевен малко след връх Млечен чал (2255м), която се виждаше като миниатюра долу на север.
Оттам до заслон Ботев ми оставаха 2 километра. Там смятах да почина и вечерям, защото на туристическата спалня на върха имаше за храна само вафли и солети.
В 18:30 стигнах на заслона и си поръчах леща с фанта, понеже нямаха кола. Хапнах, отпочинах и в 19:00 тръгнах нагоре. Миналата година от заслона до върха ми се увидя качването, но сега за разлика оттогава реших да следвам пътеката, която върви към върха, а не да цепя право нагоре. Това се оказа не само по-доброто решение, но се оказа че е и по-бързо. В 19:45 бях на връх Ботев (2376м).
Винаги съм си мечтал да спя на този митичен за мен връх и да снимам залез и изгрев. И ето че без да съм планувал в началото, щях да сбъдна мечтата си да спя на върха. Е, нямаше да снимам с професионална техника, но все пак това е пътешествието Ком Емине, не конкурс по фотография.
Настаних се в туристическата спалня, която представлява предверие, столова и стая с 16 легла разположени двуетажно. Скоро се предвижда и баня с вътрешна тоалетна.
Облякох се доста добре, защото планирах да гледам залеза навън, а си беше доста хладно. Нищо че долу в цивилизацията температурите през деня са гонили 40 градуса. Дежурният за този връх вятър вкарваше допълнителен студ, правейки усещане за минусови температури.
Отидох на юг и забелязах пирамида указваща връх. Явно преди да направят метеорологичната станцията тук е била най-високата точка.
След това се качих на един насип над едни бункери, седнах и загледах залязващото слънце. Далеч далеч се виждаше Вежен, ама толкова далеч, че изглежда съм сънувал, че завчера съм бил там. Уникална гледка! Слънцето зелезе някъде там, от където бях тръгнал преди девет дни. Сигурно в този момент диска му се изтъркулва по билото на връх Ком преди да поеме на запад от България. Бях застинал с онази гримаса на лицето, която изразява удоволствие съчетано с лека усмивка показваща, че душата на човек в този момент е в един друг, неземен свят.
След залеза се върнах в спалнята, където седнах с хижарите (не знам как да ги наричам след като това се води туристическа спалня) да пием по бира и да си приказваме. Тази вечер в спалнята бяхме 7-8 души и едно куче, което спа в предверието и за което стана дума, че е минало Купена по-рано през деня.
