Станах в 7 часа понеже за днес не се очертаваше кой знае какъв преход, само някакви си 20-тина километра. Изпих си кафето на верандата отпред и в 8:05 тръгнах по асфалтовият път, който води към Габрово. По него вървях около 2 километра където се отклоних вдясно и хванах Пътеката. По принцип отклонението е точно срещу хижа Хлебна няколко стотин метра по-рано, но аз реших да повървя по асфалта още малко.
След като се отклоних започна едно леко изкачване по черен път, което постепенно се изравни. Беше много красиво и приятно за вървене, без храсти, без камъни. Така в 9:20 излязох на местност Узана и поех към едноименната хижа.
Там бях в 9:45 и понеже ме очакваше лесен преход за деня, реших да спра на хижата за кока кола и малко наслада (реално нямах нужда от почивка, но нали съм тръгнал и да си правя кефа все пак).
След това поех по поляните отново и не след дълго навлязох в гората, където започна постепенно спускане по каменист път.
На 2 километра по надолу прекосих една рекичка и оттам се започна едно изкачване от около 200 метра денивелация. След излизането на поляните преди връх Малуша (1341м) пътя стана равен. Там се откри прекрасна гледка към наредилите се един зад друг паметници на Шипка и Бузлуджа. Някъде на североизток в хубаво време сигурно се вижда и Велико Търново, но уви, сега беше мараня.
След това с леко слизане пътя продължи до прохода Шипка, където пристигнах в 13:00.
Бях се запътил към едно заведение за обяд, когато до една от паркираните коли видях колегата от Варна. Той стоя известно време докато ме познае, но все пак успя. Явно съм имал доста окаян или измършавял вид. Какво съвпадение! Да срещна колега от работата по маршрута!
Аз обаче бързах да седна на заведението за почивка и най-вече за обяд.
Седнах на същата маса, на която бях седнал миналото лято за да ям шкембе чорба отивайки до Казанлък по работа. Тогава на масата зад мен седнаха мъж и жена, които правеха Ком-Емине. Завидях им малко, но си казах, че това не е за мен, поне в близките 10 години.
Година по късно бях на същата маса и пак ядях шкембе чорба, но този път аз бях този, който прави Ком-Емине. Какво нещо е съдбата. Нещо което допреди година си смятал за непостижимо, сега вече е реалност и го изживявах в момента. Ето това е един от моментите, заради които си заслужава да тръгнеш по Пътеката.
Поръчах си 1,5 литра студена минерална вода, излях я в кемълбега и в 13:30 тръгнах отново.
Следваше най-изминаваният от мен участък по маршрута Ком-Емине, само че с автомобил. Десетки пъти съм минавал по пътя между Шипка и Бузлуджа. Сега обаче ми предстоеше за първи път да го мина пеша, само че през гората встрани от пътя.
Понеже познавах участъка не се качих до паметника на Александър II, защото после трябваше да слизам от там. А асфалтовият път за Бузлуджа го заобикаля и се свързва пак с Пътеката. Пък и до този паметник, който е близнак на този на Арабаконак, съм се качвал много пъти.
Така си спестих едно качване и слизане след хубаво хапване.
След още 200 метра Пътеката се отклонява вляво от пътя и поема през една красива букова гора. Това може би е един от най-приятните участъци за вървене по целия маршрут. Или поне за мен е така. Широка пътека без камъни и приятна хладина. На места измежду дърветата се откриваше гледка към паметника на Бузлуджа. Северозападно от паметника се намира и самият връх Хаджи Димитър (Бузлуджа е старото име на върха до 1942г). Погрешно се смята, че връх Бузлуджа (1440м) е този, на който се намира монумента. Самият връх е встрани на северозапад. На него на 18 юли 1868 г. Хаджи Димитър и трийсетина от неговите четници водят последната си битка. След неравен бой срещу турските войски, четата е разбита, а войводата загива едва 28-годишен. Това вдъхновява поета-революционер Христо Ботев да напише баладата „Хаджи Димитър“ през 1873 г.
След известно време отново се излиза на асфалта, но след това пак се влиза в гората. На това излизане на асфалта месец и половина по-късно минавайки с колата, засякох момче и момиче, които правеха Ком-Емине. Спрях да си поприказваме и като взеха да нахлуват едни приятни спомени ми се прииска да се върна и да спя отново на хижа Бузлуджа нова.
Това беше един от най-приятните и красиви участъци за вървене през гора.
В гората по-нагоре стигнах до едно разклонение, като избрах да продължа по северното. Оказа се малко обрасло, но нямаше никакъв проблем с вървенето.
След това излязох на едно голямо сечище, където със слизане излязох отново на асфалтовият път.
От там вече до хижите се върви около 3 километра по асфалта. Колко бързо ги минавах тези километри с колата, а сега не беше така.
След известно лутане къде точно се намира хижа Бузлуджа нова, в 17:00 вече бях пред нея и очаквах да ме настанят в някакво бунгало отзад.
Бунгалото се оказа много приятно със самостоятелна баня и тоалетна.
След като си направих една баня, по телефона ми звънна Пешо от групата на тримата. Беше почувствал болки в краката и решил да не продължава повече с групата и ме попита ако може утре да вървим заедно. Беше останал и той на същата хижа като мен. И така след известно време бяхме пред хижата, на тиферич, както се казва, и вечеряхме. Разбрахме се утре сутринта да тръгнем в 6:00.
