В 6:10 се събрахме с Пешо пред хижата и поехме нагоре по асфалта. Докато вървяхме аз си пиех кафе от пластмасова чашка, което си бях купил още снощи.
Постепенно стигнахме ветрогенераторите и започнахме да вървим по пътя между тях, който е с леко изкачване.
Малко преди тази снимка в гората имаше чешма, от която пихме вода. Там някъде в подножието на връх Атово падало (1495 m) от север извира река Янтра, която минава и през моя роден град Велико Търново.
На поляните между ветрогенераторите имаше много стада от крави.
От приказка на приказка неусетно стигнахме най-висота точка за днес – връх Бедек (1488м).
След този връх започна едно постоянно, но не стръмно слизане, та чак до гара Кръстец.
Преди последният ветрогенератор Пътека се отклони вляво и ние навлязохме най-после в гора.
След 2,5 километра, в 10:00, стигнахме и прословутия Бабин Райкин чучур. Той представлява една чешма, до която има маса с пейки и един телевизор. Едва ли има някой, минал по Ком-Емине в последните години, който да не се е снимал до телевизора. Кой и как е домъкнал този стар лампов телевизор не е ясно.
Легендата за тази чешма, както ми я разказа Марин от ски база Грамадлива, е следната: Преди много години имало едно момче от едно селище наблизо, което ходело да пълни вода от извора. Това правела често и баба Райка. И понеже пътя пред извора е стръмен, това момче надничало под фустата на баба Райка, докато си чакал реда да пълни вода. Когато момчето пораснало и станало голям мъж, решил да построи на мястото на извора чешма и я кръстил в чест на тази баба.
Поспряхме с Пешо на масата с пейките, погледахме малко телевизия, напълнихме си вода и поехме отново надолу.
По надолу срещнахме едно много красиво момиче със майка си и баща си, които бяха тръгнали към връх Българка (1445м).
Към обяд пристигнахме на хижа Българка (по принцип се води горски дом, но аз си я наричам хижа), която работи по заявка и сега беше заключена. Ех какви студентски празници съм изкарвал тук! Чак нямам спомени от някои.
Седнахме до къщичката на ПСС и обядвахме, а аз дори и 3в1 си направих.
След като продължихме отново по пътя си в 13:30 стигнахме до първата мина в България – рудник Лев основан 1863г.
Малко след това подминахме и изоставеното миньорско селище. Оттам вървяхме все по асфалт до гара Кръстец.
На гарата бяхме в 14:00. Направи ми добро впечатление, колко по модерна и красива е станала след ремонта. Преди 20 години съм идвал последно тук и си спомням каква съборетина беше, а пероните бяха като след война.
Малко преди да достигнем гарата Пешо за пореден път се оплака, че кракът го боли. До тук съм – каза той. Стана ми малко криво, че се отказва малко след средата, но понеже и аз страдам от болки в крака, знаех за какво става дума.
Претеглихме се на кантара в чакалнята на гарата. Бях отслабнал дотук с 4 килограма до 81кг. Така си и остана до края, повече не можах да сваля.
Снимахме се пред гарата и се разделихме.
Аз трябваше да продължа по пътя си и то отново сам. В 14:12 вече преминавах прелеза и се шмугнах в гората.
Пътеката върви нагоре около километър и половина, докато не се излезе на една поляна с една хубава къща и разклонение. Там тя се разделя на пряка и заобиколна (така нареченият веломаршрут).
Веломаршрута обаче според проучванията ми е по-лесен за вървене, понеже другата пътека минава през дере и често е обрасла.
Хванах пътя вляво (веломаршрута) през една красива смесена гора с преобладаващ дъб. Често обаче този черен път ставаше обрасъл с трева и излизаше на слънце, а то печеше ли печеше.
Вървейки толкова често през гъста трева със сандали се притеснявах в тази жега да не взема да настъпя някоя змия и да ми се провали прехода.
Вече виждах, че трудно нещо може да ме спре до нос Емине и затова не исках да си правя експерименти. Все пак имах и алтернатива – отново да обуя туристическите обувки. Те са високи до над кокалчетата и дори да настъпех някоя змия, нямаше и да разбера. Естествено се притеснявах дали няма да почне да ме боли отново крака. Тъкмо беше престанал.
Седнах на една трева и се преобух. Започнах да вървя с повишено внимание. За щастие кракът, макар и все още леко подут не ме болеше много и аз вървях с лекота. От тук нататък изобщо не съм обувал сандалите, освен вечер в хижите. С тези сандали вървях от преди Зла поляна до тук.
Предимно вървях през гора, но и често излизах по открити пространства.
След около 4 километра пристигнах на разклон, където Пътеката се събира отново в една. Там има паметник на загинал турист през 2005г., а също и беседка. Такива беседки има много от Бузлуджа до Грамадлива, като голяма част от тях са направени сред бурени и на слънце, което ги прави абсурдни.
След това разклонение започнаха гадни участъци с много папрати, вървенето между които си беше доста неприятно. Не защото няма пътека през тях, а защото създаваха голям задух докато вървях през тях.
На една беседка сред папратите спрях да почина малко – ще я видите в следното видеото.
След известно време излязох на една много красива поляна, където ухаеше на всякакви билки и цветя. За съжаление обаче беше голяма жега, въпреки че наближаваше 18 часа. На изток се виждаха буреносни облаци и се чуваха гърмежи. Тази красива поляна много ме измъчи и не можах да и се насладя както ми се искаше.
След като Пътеката заобиколи връх Калъшка чукара (947м), участъка стана равен и по приветлив откъм температура.
Малко след това се отклоних от черния път вляво и се заспусках през очарователна букова гора към ски база Грамадлива.
Реших да спя там, защото хижите Предела и Грамадлива не работеха, а хижа Химик е с неясен статут и не предлага храна.
В 19:00 вече бях там седнах на масата отвън, където съдържателят и Марин ми наля бира.
Настаних се, изкъпах се и слязох отново на същата маса за вечеря. Марин беше опекъл кебапчета, направил супа, салата и сварил яйца от домашните си японски кокошки. Поговорихме, разплатих се и отидох да спя. Трябва да спомена, че тук спах много добре и уютно, и че Марин е прекрасен домакин.
