Станах в 5 часа с план в 6:00 да съм на предела на Прохода на Републиката за да закусвам супа.
Марин и той стана и ми направи безплатно кафе в едно шишенце. Така до предела – 2,5 километра по макадамов път щях да вървя и да си пия кафето.
И така в 5:30 тръгнах по тъмно и малко след ски базата си изкарах акъла. Челникът осветяваше пътя и в един момент гледам едни големи високо разположени светещи очи, вървящи към мен. Ам сега? След 2 секунди се появиха още очи и след като наближиха още видях, че са конете на Марин. Брех вашта мама къде сте скитали цяла нощ. Не че и те не се стреснаха и не отпрашиха встрани от пътя в храстите. Поне се разсъних много бързо.
След няколко стотин метра минах покрай хижа Грамадлива, която не работи постоянно. От нея хванах надолу по пътека до хижа Химик, където се сече макадамовия път. След хижа Химик отново вървях по път чак до Предела.
В 6:15 влязох в единственото отворено заведение, но ми казаха че кухнята работи от 7:30. Язък дето станах толкова рано.
Взех си кроасани, няколко вафли и тръгнах. След като пресякох натовареният път на Хаинбоаз (Проход на Републиката), поех по стръмната пътека нагоре.
След малко баира свърши и започнах спокойно ходене по почти равни участъци.
След известно време започнах да минавам покрай множество ловджийски чакала, които следваха едно след друго.
Малко след поляната със зеления фургон, следва разклонение. Наляво нагоре е пряката пътека, а направо е обиколната, която минава покрай разрушеният заслон Бутора.
Чух се с Владо и той каза, че минал по стръмната пътека и аз реших да го последвам.
Много е стръмна тази пътека, но за сметка на това обрасла с тръни. След изкачване от почти 100 метра денивелация при връх Каминката, участъка стана равен до към подножието на връх Бутурски чукар (1115м). Там вече се върви в много красива гора с известно изкачване, което доста ми се увидя.
След изкачването стигнах до едно дърво с много табели и според тях поех наляво. И я, дежавю! В дясно до пътеката започна една мрежеста ограда. Досуш като пътя преди Зла поляна. Усмихнах се като се сетих какво ми се случи там. Тогава изобщо не вярвах, че ще стигна до мястото, където съм сега.
Тук някъде се започна едно нападение от мушици, което щеше да ме преследва до след Котел. Те приличаха на малки паячета, но с крила. Кацаха по откритите части на тялото и много ме дразнеха. Голяма досада ви казвам.
Към 12:45 пристигнах на заслон Караиваново хорище.
Надявах се да има място за почивка, но за съжаление всичко около него е обрасло.
Тогава реших да отида до каптажа по-нагоре, където беше сянка, а и имаше вода. Вода имаше само в коритото на каптажа, но не се навих да пия от нея.
След почивка от 20 минути поех отново по Пътеката, която се виеше през гората.
Отново на изток взе да се заоблачава и да гърми. Този път не ме бъркаше толкова, защото имах алтернатива – хижа Буковец.
В 15:30 пристигнах на хижа Буковец и седнах на чешмата зад нея да отпочина. Отново направих спа на краката в коритото на чешмата и се напих добре със студената и вкусна вода от чешмата.
Предстоеше ми среща с майка и брат ми на прохода Твърдица-Елена, но тъй като щяха да са там към 17, а аз бях на минути оттам, реших да тръгна по пътя към хижа Чумерна, и където ме настигнат, там да се видим.
В 16:13 прекосих асфалтовият път и продължих по пътя за хижа Чумерна.
Тук бих искал да кажа, че прохода Твърдица-Елена се превърна в истински проход благодарение на Симеон Дянков, докато беше финансов министър. Доколкото съм запознат родът му е от град Елена. Преди това пътя беше асфалтиран само откъм Твърдица. От предела до град Елена беше един ужасен каменист път.
Толкова спомени нахлуха в мен, защото това ми е любим проход. Имам нямам работа, все си намирам път през него. Колко пъти съм го минавал с кола, направо не мога да ги преброя. Сега обаче правех най-значимото минаване през прохода Твърдица-Елена. Минаването по пътя за нос Емине, и то пеша, и то сам.
Поех по асфалтовия път в посока хижа Чумерна. Веднага след ловния дом вляво започва пътеката, която е по-стръмна, но и доста по-пряка от пътя до хижата. Реших да изчакам роднините пред ловния дом и седнах на едни отрязани дървета. След 10 минути излезе съдържателя на този дом и ме покани вътре. Имал супа, ще направел кафе и т.н. Аз учтиво му отказах, защото всеки момент щяха да пристигнат моите хора.
Зачудих се как може на този проход да има две хижи - Чумерна и Буковец и един ловен дом (Горски дом Твърдица), в които да се пренощува. А на проходите Вратник и Ришки нищо, което би улеснило много всеки един Комеминеец. Да не говоря, и че километър по-надолу по пътя към Твърдица има още една хижа – Хайдушка песен.
И така към 17 часа нашите дойдоха, и решихме да отидем на километър по нататък на Хайдушка поляна, където има маси и пейки.
Мама беше донесла палачинки и айрян. Брат ми пък ми донесе хамон, нали живее в Испания.
Поседяхме и поприказвахме половин час, но аз исках да тръгвам по светло. Взех отново палатката, спалния чувал и постелката, защото щяха да ми трябват на следващия ден при спането на изворите на Камчия.
Отново хванах Пътеката през гората и към 19 и нещо часа вече бях пред хижата.
И тук малко лошо впечатление ми направи хижарката. Не само защото е руса като тази на Ехо, но защото от вратата взе да ме пита какво ще ям, понеже почвала да готви и после няма да се занимавала. Еми чакай да вляза како. Изморен и задъхан, хич не мислех за ядене и то още от 7 вечерта.
След като се изкъпах и излязох на верандата си поръчах бира. Донесе ми топла. Няма ли викам по-студена. Не, това е. Е как е възможно на хижа, на която има ток от електропреносната мрежата да няма студена бира? Чешма ли няма? На Кашана, не само студена бира, ами и лед има човека.
Аз обаче си имах хамон и не ми пукаше кой знае колко.
Докато си пиех бирата видях, че хижарката пече кебапчета и я помолих да сложи две за мен. Аз като те питах ти нищо не каза, ама добре ще сложа – промърмори тя. Оставям без коментар.
