Събудих се в 6 без нещо и набързо излязох навън. Не ми се стоеше повече в палатката. Петя и Георги вече си бяха събрали багажа и след малко тръгнаха.
Докато се приготвях, през дърветата на изток се показа изгряващото слънце.
Аз не бързах и бавно бавно събрах палатката и я натъпках в раницата. Така в 6:30 потеглих към град Котел.
Три километра по нататък за последно пресякох линията от 1000 метра надморска височина. По нататък до нос Емине аз не се качвах на такива височини. Освен ако не се минава през зимната пътека през връх Разбойна (1128м) малко преди Котел, но тя е обрасла. Хилядата метра могат отново да се преминат и преди Върбишки проход, ако се избере южната пътека, която минава през връх Каракус (1046м), но и там е малко обрасло.
И тук както вчера, вървях предимно в гора, но това скоро щеше да се промени за съжаление.
В 8:20 бях на Делирадевата бука, на която е монтирана паметна плоча, напомняща за подвига на Ради Тодоров Мухтаров (Дели-Ради), четник в четата на Стоил Войвода по време на Априлското въстание. На това място през 1876 г., той участвал в престрелка с турска потеря и прикрит зад това дървото повалил мнозина от турците. Убит е на километър по нататък по пътя до връх Харем-бунар.
Малко след това задминах за последно Георги и Петя.
По нататък минах през приказна гора, която много ми напомни на тази преди поляните под връх Етрополска Баба. Вижте видеото.
Четири километра след Делирадевата бука излязох на една много хубава беседка с маси и пейки, на която имаше много хора.
Не след дълго излязох на една много красива поляна със слънчогледи, прекрасна гледка и една вишка.
Най-сетне от няколко дни отново да видя простор. Спомних си преди два месеца, когато минавах с колата по пътя от село Жеравна за село Раково, че гледах към тези поляни и си представях как ще вървя по тях към морето. Ето на, че сега това правя. След малко обаче щеше да ми се иска да съм в колата на климатик.
Малко след това отново влязох в гора и постоях около 2 минути да гледам как едно малко сърне пасеше на 5 метра от мен в гората. Сърнето беше колкото Хари на големина, но с по-дълги крака. Ех, как ми се искаше сега той да е тук с мен. Много мъчно ми стана за него. Хората, които бяха на беседката идваха насам и я подплашиха. Оказаха се дървари.
И след това като излязох на едни поляни, та чак 6 километра по нататък отново бях на сянка. Това бе един от най-тежките участъци, не защото е труден терена, а защото печеше адски. Сигурно беше 40 градуса и повече, нали все пак е по обяд. На всяко дърво, спирах на сянка за около минута две.
За съжаление дърветата бяха на рядко, а от един момент нататък въобще ги нямаше. Налагаше се да залягам на места зад по-големи храсти за да почивам на сянка. И тогава отново Оня от горе (Господ) бе милостив към мен и пусна няколко облака, които правеха сянка поне за малко. А имайте предвид, че преди това не се виждаха никакви наченки на облаци. Точно когато нямаше никакво дърво за да се скрия на сянка се появиха облаците. Чудна работа.
И най-после дойде отново гора. Седнах, даже по-скоро легнах веднага на сянка. Водата ми се беше стоплила, но какво от това. Сефте. Хапнах един енергиен гел и след кратка почивка продължих отново.
По-малко от километър нататък стигнах разклона за зимната маркировка през връх Разбойна, но понеже е качване и на картата го пишеше обрасло, си хванах дясната пътека.
Скоро пак излязох на открити пространства, но те бяха за малко.
Преди Пътеката да поеме на север към град Котел спрях на една чешма, където най-сетне пих студена вода. Тази която пих цял ден беше от вчера от извора на Камчия.
В 15:45 бях пред навеса на Набожното дърво, но го подминах, защото ми се привиждаше как ям на любимата ми пицария в Котел едно шкембе с бира.
И оттам като се започна един психо тормоз, чак до самия град. Много мушички започнаха да се опитват да ми влязат в очите, а други в ушите. Бях със слънчеви очила, но много ме дразнеше как летят точно пред очите ми. Други пък се опитваха да влязат в ушите ми и жужаха отвратително. Направо ме побъркваха. Съжалявах че не си купих мрежата за глава, която бях сложил в пазарската чанта в Декатлона, но се отказах от нея на касата. И така 4 километра до Котел. Ужас направо.
На километър от Набожното дърво, двете разклонения на Пътеката се събират отново и точно там се влиза във вилната зона на град Котел.
С постепенно слизане минах покрай гробищата на града и влязох в Котел.
В 17:00 вече бях седнал на любимата ми пицария и си бях поръчал шкембе чорба с бира.
С град Котел ме свързват много спомени от поне 12 години. Още във старата фирма пътувахме поне веднъж месечно до там по работа. В сегашната ми месторабота не пътувам толкова често до там, но все пак ходя от време навреме.
Толкова пъти съм сядал в тази пицария, че и знам менюто наизуст. Сега обаче бях по друг повод.
Град Котел е бил най-големият и проспериращ град през Възраждането. Толкова много национални герои са родени тук. А сега е доста изостанал от това си положение. Така е като няма държавна политика за развитие на малките населени места. За сметка на това пък държавата помага всячески на столицата да става все по-голяма и по-голяма.
След като хапнах добре слязох в къщата за гости Констанс, която се намира на 20 метра от пицарията и се настаних.
Да добавя относно град Котел, какви прекрасни хора живеят там. Понеже съдържателите ги нямаше в града, бяха оставили къщата отключена, за да се настаним. Да се настаним, защото разбрах, че моите спътници от последните два дни също ще спят тук. Чух се с хазяите по телефона и те казаха, че ще се приберат чак към 21-22 часа. Попитах ги дали ако оставя една пратка, ще им е удобно да ми я изпратят до Велико Търново. Казаха че няма проблем само да я оставя в стаята. Така благодарение на тези любезни хора се отървах от не малко багаж – палатката, powerbank-a и други неща, които сметнах че повече няма да ми трябват. Между другото, въпреки наличието на много роми в Котел, престъпността е много малко и кражбите са много редки.
Към 19:30 отново отидох в пицарията за да вечерям. Там за последно се видях с Георги и Петя.
В 21:00 вече бях в стаята и легнах да спя.
