Станах към 6:30, оставих пратката за Търново в стаята, събрах багажа и тръгнах. Без да бързам да излизам от града отидох до центъра, купих си две банички и един айрян и седнах да закуся на една пейка. Дойде едно сладко куче, което ме гледаше докато ям и аз му дадох от баничката. Изядох само едната, а другата баничка беше отредена за обяд. Взех си кафе и тръгнах към изхода на град Котел. Въпреки че познавам града много добре, малко се позалутах из уличките, докато изляза на главния път, по който върви Пътеката в посока град Омуртаг.
В 8:00 вече вървях по моста преди последните къщи. Продължих по пътя пиейки кафе в движение, и малко след табелата за край на Котел се отклоних вдясно по едно мостче. Веднага след него хванах пътя вляво и вървейки покрай едни селскостопански сгради стигнах до една рекичка.
Картата чертаеше пътеката през билото вляво под връх Генчова кория (677м). Въпреки че видях маркировка на едно дърво по черният път направо, реших да следвам картата.
Свих вляво и поех по серпентините нагоре, въпреки че можеше да цепя и напряко. След известно изкачване стигнах до едни храсти и папрати, но никъде не видях брод през тях. След известно лутане, реших да ползвам жокер и звъннах на Ивайло Киров. Той каза, че е минавал и двата пъти през тези храсти, но бил чул, че долу по пътя, от който се отклоних са слагали скоро маркировка и че оттам било по-добре.
Така загубил около час в лутане около тези храсти се върнах обратно и хванах черния път, който върви покрай рекичката (Глогова река) и по който вървях по-рано.
Маркировка имаше в изобилие. На няколко пъти пресичах рекичката и след около километър, малко преди една поляна, излязох пред една чешма. Не бях жаден но пих вода, колкото да не съм капо.
По поляната след това продължих още 300 метра, докато не стигнах до едно дърво със стрелка сочеща на ляво нагоре. На картата я нямаше въобще тази пътека, но имаше очертан някакъв черен път. Продължих по него и след малко качване стигнах поляна с дърво насреща. На него имаше стрелка за напред. Напред се виждаше още едно дърво с маркировка. Стигнах до него, но оттам нататък вече не се виждаше маркировка, а и нямаше дървета. Погледнах картата и видях, че самият маршрут Ком-Емине минава на няколко стотин метра вляво. Реших да продължа по черния път, който се виждаше, че доближава Пътеката след известно време. Така стигнах до едно дере в гора, а отсреща се виждаше Пътеката. Още при първата пътечка, която видях да прекосява дерето, минах отсреща и хванах маркираната пътека.
Там вървеше и жълта маркировка указваща пътя на четата на Раковски, който е роден в Котел.
След вървене през гората се изкачих на един кръстопът. Там потърсих в интернет телефона на ловната хижа на Ришки проход и успях да намеря такъв след обаждане в горското стопанство. Чух се с човека и каза, че по принцип няма проблем да спя там, НО в събота се откривал ловния сезон и сигурно ще е пълно с ловци. Ставаше въпрос за нощувка в петък 11 август. Така че най-вероятно нямало да може, ама все пак да сме се чуели пак утре.
Да му таковам и на ловците. Не се наубиваха тия. И това ми наричат хоби, разтоварване, забавление и т.н.
Продължих по пътя си и излязох на асфалтов път, е силно казано асфалтов. По принцип може и по него да се върви от град Котел. Вместо първоначално да се отклоните след табелата за край на Котел може да се върви още нагоре по асфалта до разклона преди Урушките скали. Оттам по един каменист път отново се стига до този асфалтов път. Не е по обиколен и даже пести лутането покрай рекичката по долу.
По този път вървях около километър и се отклоних отново по пътека в гората.
Там в гората имаше един участък от около 200 метра, през който видях на няколко пъти сърни. Въпреки че вървейки щеките дрънчаха по пътя, те не ме усещаха и си пасяха спокойно. Аз поседях бая време да ги гледам и да им се любувам. Все пак както вчера, така и днес нямаше за къде да бързам.
След 4 километра към 13:40 стигнах до разклонение на Пътеката. На ляво е по-лесната пътека, която с полегато спускане извежда след 10 километра на Върбишки проход, или по скоро на курорт Върбица. На табелата го дават за 3 часа.
На дясно е по-трудната и обрасла пътека, но с по-красиви гледки според табелата на разклона. Минава се през връх Каракус (1046м) и се излиза на хижа Върбишки проход за 4,5 часа. Тази пътека се разклонява далече преди хижата на още една, която минава по най-високата част на планината и се съединява с другите пътеки чак на Голямата нива след горско стопанство Елешница. Това е според картата. Не съм я минавал и не знам как е. Ако някой е минавал по нея да сподели как е.
На хижа Върбишки проход съм ходил преди години, когато съм идвал тук, но само за обядване. Хижата е по скоро хотел с много вкусна кухня. Намира се на 2,5 километра от курорт Върбица.
Аз поех по лесната вляво, но никак не бързах, а и нямаше нужда. Оказа се макадамен път и това не беше добре за краката ми. Десният крак вече не ме болеше повече от другия, което означаваше че се оправя. Там в гората срещнах човек, който си търсеше кравите. Казах му че от Котел до тук една не съм видял.
Малко след това излязох на една полянка с къща и навес с пейки и маса. Ето къде му е щаб квартирата на краваря – си помислих аз. Там седнах и починах около 20 минути.
На половината път надолу от разклонението към 16:00, стигнах до „Вълшебната чешма“. Аз така си я нарекох, защото подейства вълшебно на краката ми, а и не само на тях. Водата беше леко сладникава и много вкусна. На 10 метра от нея се намира и поредната аптечка.
Спрях за почивка на чешмата и си понакиснах краката. Дето се вика правих спа процедури. Много ми хареса там. След жегата, която ме преследваше през целия ден, това беше като оазис. Заканих се, че пак ще дойда на тази чешма при първа възможност. И ето че по малко от два месеца по-късно ми се отвори ходене в региона и реших да посетя любимата ми чешма. Този път Хари беше с мен и се разходихме от курорта до чешмата и обратно. За разлика от преди, водата не ми се стори толкова вкусна и сладка. Но така е когато си на Ком-Емине - тялото, съзнанието и всички рецептори са на друга настройка.
Там на чешмата за първи път махнах ластичният бинт от десния крак, който започнах да слагам от Витиня насам. Толкова добре ми подейства водата в коритото на чешмата. Не случайно водата в курорта по долу се води лековита.
След почивката продължих надолу и досадните мухи от преди Котел отново ме нападнаха. А уж си измих краката на чешмата. Отново едни се опитваха да влязат в ушите, а други в очите ми. А когато вървях два месеца по-късно оттук нито една мушица нямаше.
Досадата им продължи до самия курорт Върбица, на който пристигнах в 17:30, след час ходене от чешмата. Последно тук идвах преди 10-тина години и помня каква разруха цареше, а сега дори полусъборената тогава станция на горското работи. А тези две сгради с басейни веднага след като се излезе на асфалта ги нямаше.
Запътих се към бистро Бабой, където си бях запазил легло за през нощта.
Седнах и изпих една бира. Беше пълно само с турски семейства, от които имаме много да учим. Децата им си играеха на люлките пред заведението, но нямаше писъци, крясъци и тем подобни. Представих си как е на люлките зад блока в Търново. То са крясъци, викове, пищене. Как може техните деца да са възпитани и да си играят спокойно, а нашите българчета да не могат. Това си мислих докато си пиех бирата.
След това се настаних в самостоятелна стая, изкъпах се и излязох на масите пред стаята да вечерям. Стаите за спане в бистро Бабой се намират до самото заведение, като част от масите му са на 2-3 метра пред стаите.
Пред моята стая на масата имаше група роми, които стояха до към полунощ, но си приказваха тихо и не ми пречеха кой знае колко да спя.
