Събудих се в 5:10 но полежах до към 5:30, защото навън беше още тъмно, а и за днес имах да измина малко километри до село Дъскотна - само 23. Тук вече знаех, че ще успея с прехода. Оставаха само стотина километра, които трябваше протоколно да извървя. Но и знаех, че никак няма да е лесно, защото голямата част от оставащото разстояние ще се върви на открито и в жега.
Помотах се докато си събера багажа и в 6:20 поех отново по чакълестият път, който продължаваше да върви с леко изкачване.
Постепенно изкачването завърши и аз излязох на едно кръстовище, където имаше направена една страхотна кръгла и модерна беседка с метално огнище в средата. За съжаление нямаше направени пейки все още и аз се принудих да седна на една талпа отвън. Закусих една вафла и продължих.
На около 4 километра след заслона пристигнах на Томрукова чешма, където се надявах да има пейки за да почина и пия кафе. Чешмата е на 15 метра встрани от Пътеката, но място за сядане нямаше. Иначе си течеше нормално. Седнах на един камък и си изпих 3в1-то с голям кеф. Това ми остана като навик и сега. Често когато пътувам извън града спирам на някоя отбивка и влизам навътре в гората, докато не намеря някое паднало дърво или камък за сядане. И ей така, просто седя или си допивам кафето. Пълна тишина и спокойствие.
5 километра след чешмата излязох от гората и започнах да вървя по открити поляни. Жегата беше жестока.
Подминах разклона за село Рупча и продължих към село Планиница.
Към 13:30 влязох в село Планиница и се спрях на голямата чешма. Е няма как в турско село да няма чешма. И то каква чешма. Не ги броих ама имаше към десетина чучура, които течаха с голям дебит. Там ме заприказва един човек, който като разбра откъде съм, ми разказа как преди седмица е бил в Търново на екскурзия.
На мен обаче ми се привиждаше истинско кафе и кола, затова не се застоях много и слязох към центъра на селото, където заседнах пред едно магазинче.
Влязох в магазинчето и си поръчах кафе и две кока-коли, всичко за 2 лева. Като излязох отвън на масите хората веднага ми освободиха една маса да седна, въпреки че повечето бяха възрастни хора. Абе турци!
Докато си пиех кафето, отговарях на въпроси на любопитните местни, повечето от които играеха карти. Събота беше все пак. После един от тях донесе диня, нарязаха я и черпиха с парчета всички хора. И на мен ми предложиха парче, аз отказах, но докато не си взех не мирясаха да ме подканят.
Наближаваше три след обяд и аз трябваше да тръгвам. Всички хора от масите ми пожелаха приятен път и успех в начинанието. Бяха изключително приятни и добри хора, и най-важното изглеждаха щастливи. Как ми се иска и в българските села да е така.
В 14:54 се снимах на табелата на излизане от село Планиница.
Предстояха ми последните 5 километра за днес до село Дъскотна или по-точно до Ральовата къща.
Вървях изцяло по асфалт, а слънцето печеше здраво. В 15:40 пресякох моста над река Луда Камчия, а след малко и жп прелеза. Като се замислих, че преди три дена спах на изворите на тази река, си казах – гледай от ония кални локви каква река е станала.
В 16:00 часа бях пред магазина в селото и чаках сина на собственика на Ральовата къща да ме вземе, защото както каза по телефона трудно ще намеря къщата. След 10 минути дойде и той. Мисля че се казваше Ангел. Напазарувах си няколко македонски наденици, бира и други дребни неща. Ангел ме закара до къщата, покрай която отбивка съм минал на влизане в селото. Беше на не повече от километър от центъра на селото.
Остави ме да се настаня и замина да си взема жената и децата, които щяха да идват вечерта в къщата.
Ральовата къща представлява бивша туристическа спална, която е реновирана основно. Отвън има огромен навес със барбекю, прекрасна поляна, беседка и люлка. Къщата не предлага храна и аз се бях подготвил за това.
Налях си бира и се настаних на люлката да релаксирам.
Привечер запалих барбекюто и си опекох надениците.
Дойде и Ангел със семейството си и аз го помолих да му оставя малко багаж, който да ми изпрати до Велико Търново. Спалния чувал, постелката, полара, термоблузата и термоклина нямаше да ми трябват през следващите два дена и реших да се отърва от тях. Той се съгласи и така раницата ми стана много много лека.
Легнах рано, защото исках да стана рано, понеже ме очакваха 41 километра до село Козичино. И то повечето от тези километри на открито под жарещите лъчи на слънцето.
