Събудих се в 5:15 и в 5:38 вече бях пред къщата готов за тръгване.
Трябваше да мина отново по същия път, по който стигнах вчера до магазина на селото, защото от там минава Пътеката.
На центъра на селото видях отворено заведение, пред което чакаха за автобус много хора. Влязох и си взех кафе и вафла и към 6:00 тръгнах към края на село Дъскотна.
След края на селото, с леко изкачване, излязох на едни поляни, а малко след тях навлязох в дъбова гора. Преди да вляза в дъбовата гора обаче бях нащрек понеже се чуваха гърмежи на ловци и отляво и отдясно. Нали е неделя и хората практикуват безобидното си хоби. Като знам на какви хора се дава оръжие, в този участък ме беше много повече страх, отколкото вървейки сам в горите обитавани от мечки и вълци. На моменти гърмежите се чуваха доста близко.
Половин час след навлизането в гората гърмежите се отдалечиха и намаляха и аз започнах да се движа с удоволствие. Вървях по горски черен път и като цяло то по такъв път се върви до самия край, макар и не навсякъде в гора.
Тук някъде започна, както аз си го нарекох къпиновият път. Толкова къпини имаше, а и аз толкова много ядох, че сигурно изядох към 2-3 килограма.
Към 8:00 пристигнах на Читаковата чешма и спрях за малко да пия вода и да си оплакна лицето. Това не е просто чешма, а направо място за отмора, забавление и т.н. Имаше навес с маси и пейки, зидано барбекю и дори люлки.
След това продължих по пътя и продължих с яденето на къпини.
В 9:30 пристигнах на поредната чешма, произведение на изкуството - Хаджихюсеиновата чешма. И там починах известно време.
На 200 метра след тази чешма в 10:13 часа излязох на асфалтовия пътя за село Снягово, пресякох го и отново влязох в гора.
Два и половина километра по нататък се излиза от гората и точно там е първото място, от което се вижда морето по маршрута Ком-Емине.
За съжаление този ден беше много горещо и видимостта не беше голяма. Затова и колкото да се взирах, нямаше шанс да видя морето оттук.
От тук до малко преди село Козичино, около 20км., се върви по откритото. В тази жега това си беше чисто мъчение. За мое щастие обаче, духаше силен вятър, който вкарваше малко хладина и много ми помагаше да преодолявам адската жега.
В 11:30 влязох в село Добра поляна. Още на втората къща в селото, една възрастна туркиня, която седеше на пейката пред къщата, като ме видя веднага бръкна в тенджерата до нея и извади една варена царевица и ми я подаде. Ама истинска турска баба. Със шалварите и забрадката. Вземи яж – ми вика. Хем ми стана приятно, хем неудобно. Ама не ме досрамя да я питам за сол. Тази жена стана, разтърси се и донесе сол. Пожелах и всичко най-хубаво, тя на мене лек път и така с царевица в ръка се запътих към магазинчето на центъра да пия кафе и кола. Да ама не. В неделя магазина не работи. Тюх язък. Нарамих раницата и продължих.
Следваха 4,5км. по асфалт, което предвид жегата, не беше никак приятно, но какво да се прави трябва да се извърви. След подминаването на село Топчийско, Пътеката се отклонява вдясно от асфалтовият път, но отново няма сянка.
Предвид, че в този участък няма нужда да се носи много вода, защото има чешми начесто, аз не носех много вода. Тук обаче взе да привършва и аз реших да се отклоня малко встрани от ветрогенераторите преди село Подгорец. Там картата ми показваше, че има чешма и аз реших да отида до нея. И там на 150 метра вляво от самата пътека открих малък оазис. Не само че има чешма, която тече, но и малка горичка, която правеше така жадуваната сянка. Чешмата на Осман Ефенди ми осигури студена вода и дежурното накисване на изтерзаните ми крака. Браво на този, който е построил чешмата.
След почивка от половин час продължих и не след дълго отново излязох на асфалтовият път малко след село Подгорец.
Седемстотин метра по нататък, точно преди последния ветрогенератор, го видях. То! Морето! Заветната цел! Крайната спирка от пътешествието ми. Тук отново очите ми се напълниха със сълзи от радост. Утре по това време вече ще съм там и ще съм завършил изпитанието Ком-Емине.
Предстояха още 4 километра по асфалт. Наближавайки село Сини Рид реших да се отклоня през селото, защото ми се пиеше кола и кафе. Тези напитки даваха тонус на организма ми и исках да не изпускам последното село преди Козичино, в което може да има магазинче. Все пак още от село Добра поляна ми се пиеше, но нямаше работещ магазин или заведение.
Продължих по асфалтовият път към центъра на селото, вместо да се отклоня вляво по самата Пътека. Не след дълго намерих заведение, което беше затворено, но човека който пиеше кафе отвън на едни маси, каза че ще извика жената да отвори. Остави си цигарата и отиде зад сградата. След малко дойде една туркиня и отвори заведението. Направи ми кафе, а аз си взех една кола и една лимонада. Жената седна заедно с мен на масите отвън да ми прави компания. Беше преди 16 часа.
След като поприказвахме отново поех по пътя. Малко след селото пътя се отклони през едни ниви, но после пак излязох на асфалта.
На три километра от селото най-сетне Пътеката се отклони от асфалтовия път. На 800 метра оттам е разклона за Доброванските каменни гъби, но аз го пропуснах. Малко по-нататък видях табела за тях и тръгнах подире и, но видях на картата, че трябва да се върна още 700 метра и се отказах.
Километър по нататък по Пътеката влязох отново в гора. Слънцето обаче вече беше ниско и жегата не беше толкова голяма. В гората отново ме нападнаха досадните мухи, които за мое щастие ме изоставиха след като преминах през едно стадо крави. Явно кравите са били по-миризливи от мен.
В 19:45 влязох в село Козичино и започнах да търся хотел Вятърната мелница, за която Ивайло Киров ми каза, че предлага нощувки. На влизане в селото минах покрай едно заведение Боляри. Хей и аз съм болярин един вид, нали така се водим тези които сме от Велико Търново.
Срещу заведението видях и един паметник, който ми направи интересно впечатление. Беше на средата на нещо като кръстовище. Както разбрах после от собственика на Вятърната мелница, паметника е на млада жена загинала тук през далечната 1929г., историята е много тъжна:
На 5 ноември 1929г., младата Еленка Кожаклиева – дъщеря на местен заможен човек, разхождала малкото си братче из селото и водела кон. Тя била омотала повода на коня около ръката си и когато се навела за да вземе братчето си за да го качи на коня, хурката която носела под мишница се забила в хълбоците на коня и той побягнал. Еленка била влачена от коня до мястото където е паметника и там умряла. За този случай дори има народна песен - Какъв е помен станало.
В 20:10 пристигнах в хотелчето, настаних се и слязох да хапна при любезните домакини. Понеже ми се ядяха яйца, човека се дигна да ходи до някаква баба да купи, защото техните били свършили.
Към 21:20 отидох да спя, защото планувах да стана в 4:00. Това бе последната ми нощувка от Ком Емине. Утре беше Денят.
