Събудих се от алармата в 4:00. Днес беше Денят. Последният от Ком-Емине. За последно ставах рано. Оставаха само 38,6км. до крайната цел на цялото пътешествие.
Докато се приготвя за тръгване и докато си направя кафе за из път часът стана 4:44. Снимах се в столовата и тръгнах. Беше много тъмно и аз вървях на челник. Постепенно излязох от село Козичино и се обърнах назад. Видях две светещи очи да ме следват. Беше някакво улично куче, което повървя още няколко километра след мен и като видя, че няма да получи нищо се върна.
След Козичино вървях по изцяло открити пространства по черни пътища.
Към 5:30 хоризонта напред взе да почервенява подсказвайки ми, че настъпва изгрева.
Настроението ми беше приповдигнато предвид, че вече знаех че съм успял с прехода. Нямаше какво да ме спре. И понеже вървях по открито, гледките от изгряващото слънце ме съпътстваха дълго време.
Очертаваше се облачно време, вятъра продължаваше да ми е спътник, предричайки хладинка по пътя до края.
И ето че в 6:25 слънцето се показа от изток. Вървях и наблюдавах изгряващите лъчи на нашата звезда. Тези лъчи поставяха началото на Деня. Деня в който щях да завърша една мечта.
В 7:27 часа вече бях на кулата на връх Гьозтепе (520м), изминал 10 километра. Оттам започна едно слизане по пътека между електрически стълбове. Откри се прекрасна гледка към Слънчев бряг и прилежащият му залив. Слизането продължи половин километър, след което излязох на асфалтовият път към село Плазовец. По асфалта вървях около 2,5км., след което хванах черен път вляво.
Оттам вървях около 7 километра и нещо преди да изляза на Поморийски проход.
Малко преди това стигнах разклонението на Пътеката, едното от които върви по асфалтовият път Бургас-Варна. Другото разклонение минава покрай едно заведение и след това по пътека избягвайки асфалтовия път. Дълго се колебах, дали да не хвана пътеката през заведението, хем щях да си пия дежурните кола и кафе. Оттам обаче Пътеката не беше много ясна на картата. Пробвах да звънна за жокер от приятел, но Ивайло не вдигна. Помня че беше писал някъде, че оттам се минава, но реших да не рискувам и хванах пътя към ловния дом, т.е. по асфалта.
Към 11 и нещо бях на Поморийски проход, където седнах на едни трупи да почина преди предстоящото вървене по асфалта и то по много натоварен път.
Вървейки по пътя, разбирайте в самия край на пътя, забелязах каква кочина е покрай него. Имаше безброй и всякакви боклуци. Ужас. Следейки минаващите коли не усетих колко бързо мина този участък от 4,6 километра. Там на един обратен ляв завой, Пътеката излиза от асфалта и тръгва по черен път. Най-после си казах, и последният по-опасен участък е преминат.
Беше 12:38 часа. Предстояха последните десетина километра до крайната цел.
Малко след това навлязох в гора и там беше поредната ми среща с диви животни, макар и не очи в очи. Както си вървях усетих силна миризма на диви животни. Ако сте ходили в зоопарк сте усещали как мирише около някои клетки. Същото усетих и аз. Явно бяха съвсем близо. Забавих крачка и започнах да се оглеждам. На 5 метра вдясно в гората видях прясно разровено място около 10 квадратни метра. Били са диви прасета и явно са ме усетили и избягали секунди преди да мина. Е браво си казах, баш на края ли ще срещна диви прасета. И то малко преди морето. През какви гори минах само досега и точно тук ли. Дивите прасета са не по-малко опасни от мечките, но и те по принцип не са агресивни животни.
След известно време усетих умора в краката. Нещо не ми се вървеше хич. Реших да поседна на едни нарязани трупи. Събух си краката за да поемат малко въздух.
След почивка от около 15 минути тръгнах отново, но не след дълго пак ме хвана умората. Реших да хапна единият от двата останали ми енергийни гелове. Минута по-късно усетих прилив на енергия. Ех, какво чудо се тези гелове. Ускорих крачка. Нямаше и помен от умора.
Наближаваше 14:30 и реших да звънна на приятелите, които щяха да ме вземат от Емона. Същите тези, които взеха Хари от Беклемето. Бяха се настанили вече в Поморие и чакаха обаждане за да им кажа кога планирам да съм на нос Емине.
Наближаваше края, а аз не чувствах някакво особено въодушевление. Все съм си мислил, че наближавайки село Емона ще бъда супер щастлив, че ходя с усмивка или по точно направо ще летя. Не беше чак така. Не че не се радвах, но я нямаше тази еуфория, която очаквах и която си представях четейки пътеписите.
Достигнах последното разклонение на Пътеката в 15:30 часа. На дясно се минава през последният връх на Стара планина – Свети Илия (386м). По надолу на картата има отбелязан още един връх – Бабакя (138м), но за последен се смята Св. Илия.
На ляво Пътеката подсича върха без денивелация. Аз хванах на ляво и тръгнах по много приятна пътека. Малко преди края на гората вдясно има чешма. Пийнах малко и си оплакнах лицето. Предстояха последните 150 метра в гора за целия преход. Последната гора на Стара планина.
Включих телефона да записва видео и постепенно заизлизах от гората. Вървях леко с изкачване, докато не излязох на равното и пред мен се откри Гледката. Гледка, която всеки комеминеец е бленувал. Напред докъдето ти стига погледа е морето. Надолу е село Емона и там долу в дясно в далечината е Той - самият нос Емине. Часът беше точно 16:00 на 14 август 2017г. Паметен момент. 11 часа вървене от село Козичино.
Седях там горе на билото и гледайки към нос Емине се просълзих. Минах го. Изминах най-дългият туристически маршрут в България и то сам. Преди една година въобще не съм мислил за такова приключение. Допреди половин година само четях пътеписи и мечтаех за Ком-Емине. А сега съм там - на финала. Бях изминал към 700км., а сега ми оставаха само 3.
Поседях около 15 минути за да изживея великия момент. Момент, който никога повече няма да се повтори в живота ми. И всяка година да минавам Ком-Емине, никога няма да е като първия път. Никога.
Това е момента в който разбираш, че си постигнал нещо велико. Не спрях, когато ми беше трудно да вървя. Не спрях, когато си нараних крака. Не спрях въпреки болката. Не спрях въпреки раздялата с Хари. Не се спрях пред нищо за да стигна до тук. Ей това си мислех в този момент.
След това слязох в село Емона и реших да спра в някое заведение да пия кафе и кола. Нямаше за къде да бързам. Транспорта ми щеше да е в Емона след час два заради задръстванията по пътя. Затова и реших да си направя почивка преди самия финал.
Намерих едно заведение с тераса и изглед надолу към нос Емине.
Там поседях около половин час. Тръгнах надолу и в 17:27 часа бях на нос Емине. За мен пътешествието Ком-Емине приключи в този момент. Свърши се.
Отново останах с онова празно усещане. Нямаше я тази еуфория, която очаквах. Една мечта е вече реалност, а аз не се радвах чак толкова. Чувал съм, че и други изпитват същото когато стигнат нос Емине. Явно защото приключва самото приключение Ком-Емине.
Видях че за да стигна до самият фар на нос Емине трябва да прескачам бодлива тел и се отказах. Не ми се занимаваше да прескачам огради за да измина още 100 метра. За мен по-важно беше да стигна до морето долу, да си накисна краката и да хвърля едно от камъчетата, които взех от връх Ком преди 20 дена. Не разбирам защо трябва да е заграден фарът на едно толкова емблематично за туриста място. Какво толкова пазят? Тъпа работа.
След като поседях на хълма до фара, реших да сляза долу до морето. Това се оказа не лека задача. Брегът е много ама много стръмен.
Бръкнах в раницата за да извадя трите камъчета, които носех от Ком, но с изненада открих, че са само две. Някъде съм загубил едно. Добре че на връх Ком в последния момент реших да взема и трето камъче за резерва. Сега някъде в Балкана седи едно камъче от връх Ком и тъгува, недостигнало до морето.
Странна работа! От връх Ком тръгнаха три камъчета. И трите тръгнаха на едно пътешествие. Някъде обаче по пътя едното се е изгубило. Дали когато оставях Хари на Беклемето, едно от камъчетата не е паднало там сякъш е било неговото камъче. Две останаха до финала, но само едното от тях бе избрано да остане с мен до ден днешен. Другото бе избрано да потъне в морето завинаги. Не е ли така и с живота?
Слизайки надолу на едно място спрях и се зачудих, дали е възможно да се пребия баш на финала. Седях около минута да се чудя как точно да мина един много стръмен и ронлив участък. Ината обаче надделя и аз продължих.
В 17:57 бях долу на каменистия бряг на нос Емине. Извадих двете камъчета от джоба си, избрах едното, намислих си разни неща и го хвърлих в морето. Падането на камъчето във морето е точката символизираща края на прехода Ком-Емине за мен.
Изплакнах другото камъче в морето и го прибрах обратно в джоба ми. И сега седи пред мен под монитора докато пиша тези редове.
Събух се и тръгнах към водата, но вървенето по тези обли камъни беше мъка за подбитите ми ходила. Най-после краката ми нагазиха в Черно море. След 700км., пеша босите ми крака се топнаха в солената вода.
След това поседях на един камък и си мислих за прехода, който тъкмо беше приключил. Дали си е заслужавало? Дали ме направи по-щастлив? Да! Заслужаваше си и ме правеше щастлив всеки ден, когато вървях по билото на Стара планина преследван от прекрасни гледки. През гората, когато вървях в абсолютна тишина и спокойствие. По поляни, когато уханието на билки възбуждаше обонянието ми. Като се замисля, май съм позабравил трудните моменти и са ми останали само красивите.
Седейки на камъка погледнах нагоре и видях, че моите хора са дошли до носа и ми махат. Трябваше да се връщам нагоре. Тръгнах с голямо притеснение как ще се катеря по тази урва. За щастие качването беше в пъти по-лесно от слизането. Качих се горе и срещу мен се засили Хари. Бяхме се разбрали да го вземат с тях. Хари най-после стигна нос Емине макар и с кола.
Тук вече бях много щастлив. Как ми се искаше да бяхме изминали с Хари целият маршрут.
Върнахме се до колата и тръгнахме към Поморие.
Преди Поморие от колата гледах как Слънцето залязва. То залязваше над солниците, но далеч на запад лъчите му щяха да погалят възрожденските къщи на Котел. После лъчите на слънцето щяха да осветят онази точка на връх Чумерна, която виждам всеки ден от Велико Търново. Ще пробляснат между ветрогенераторите на Бузлуджа. Ще обагрят масива Триглав, а после ще осветят кулата на връх Ботев. Лъчите на Слънцето в този момент сигурно оцветяваха в розово билото на връх Вежен под който спах преди дни с Хари. Може би в точно този момент някой снима залеза от връх Мургаш. Там някъде далеч на запад Слънцето щеше да се скрие зад връх Ком и да сложи края на този паметен ден в моя живот. Денят в който завърших прехода Ком-Емине.
