Е4 ден 4, 14 август - от заслон Страшното езеро до хижа Рибни езера

Заслон Страшното езеро

Странно защо бях решил, че за днес няма за къде да бързам и не бях настроил алармата. Плана беше да стигна хижа Македония, но предвид че спах не на Кобилино Бранище добавях още 5 километра към планувания 20 километров преход от Кобилино до хижа Македония. За щастие се събудих към 6:10 и след 20 минути вече бях тръгнал. Козите от вчера още се навъртаха около заслона.

Заслон Страшното езеро

След като минах първото изкачване и стигнах равното преди скалния участък с въжето ми се доправи една работа. Оставих раницата и се запътих далеч от пътеката зад един камък. Докато си вършех работата, на хоризонта в посока изгрева ме гледаше една сърна. Беше много интересна гледка - сърната на фона на изгряващото слънце.

След това принудително спиране продължих към участъка с морените и металното въже. Имаше един участък, който ми се стори доста опасен особено ако е мокро. Имаше нещо като скален улей, по който ако се хлъзнеш ще се попързаляш доста. За щастие там има метално въже. Според мен този участък е по-опасен от праговете под връх Орловец. Или поне така ми се стори онази сутрин докато бях още сънен.

Малко след каменния участък пътеката стана нормална и отдясно видях къде слиза пътеката от връх Попова Капа по зимните колове. Беше полегата и нямаше нищо общо с изродията при слизането ми към Страшното езеро вчера. Да бях продължил, ама де да знам че е така. Другия път. Тук видях и цялото стадо на сърната, която ме наблюдаваше преди малко. Тичаха надолу по един склон. Оттам (Поповокапски превал) следва слизане до след едноименните езера.

В 7:30 бях на първото от Поповокапските езера, но нямаше време да им се любувам много, че имах да наваксвам 5 километра.

Към Кобилино Бранище

И така в 9:00 бях на заслон Кобилино Бранище. Никъде не видях коне. Само дето ме плашеха, че било мизерия. Супер си беше особено ако не си много претенциозен. А и ако си ходил цял ден и те е застигнало лошо време ще ти се стори направо лукс. Влязох вътре да се преобуя с късите гащи и да махна кинезо лентите, с които бях предните два дена. Стана малко кола маска ама се търпи. Реших да сложа и шапката. Да, ама я няма. Рових, търсих – няма я. Изведнъж се сетих какво е станало. Вчера докато се чудих преди Петлите дали да поемам към връх Орловец, я бях сложил върху раницата, която пък бях сложил отстрани на скалата. И явно като съм тръгвал направо съм нарамил раницата и шапката се е сурнала надолу. Странно защо чак сега се сетих за нея?

След 15-тина минути вече крачех нагоре между клековете в посока Рибни езера. Често се обръщах назад да се любувам на Мальовишкия дял и да се чудя беше ли възможно да стигна до Кобилино Бранище още вчера. Така постепенно качването намаля за да се зададе ново и по-стръмно каменисто изкачване.

Там по това каменисто изкачване засякох един човек с два Кокер Шпаньола. Мале как се зарадвах само, защото нали и аз имам такава порода куче. Първо ме залаяха, но като ги наближих станахме приятели. Бяха две женски майка и дъщеря. Поговорихме си с човека и продължих. Ех, как ми се искаше и Хари да е с мен сега!

На Водния чал

След изкачването на този участък следваха предимно равни участъци и едно слизане до река Маринковица. Оставаха ми още 7 километра до хижа Рибни езера, където мислех да обядвам и после да продължа към хижа Македония още 11 км. Пътеката изглеждаше равна и лесна макар хижа Рибни езера да беше далеч все още.

Горе на хребета срещнах мъж и жена, които били на палатка на езерото под връх Суи Чал (Водния чал 2683м). Споменах им, че гоня хижа Македония и мъжът ме предупреди, че след Рибни езера следват големи качвания и слизания и се съмнява да успея за един следобед време. Хм, ами сега. Загледах се в таблицата, която имах на телефона и видях, че са 800 метра положителна и 900 метра отрицателна денивелация. Не е кой знае какво. Да обаче едни съмнения взеха да се надигат в мен. Така вървейки напред и размишлявайки забелязах, че не вървя по маркираната пътека на картата на телефона, а по някаква билна. Къде ли съм пропуснал отклонението! Никъде не видях къде може да има отклонение. Върнах се назад и през клекове и трева слязох до това, което трябваше да е подсичащата пътека. Трябваше, защото много често се губеше и въобще не бих казал, че това е пътека. Не продължих по билната пътека, защото ми предстоеше още много път и реших, че подсичане ще е по-бързо. Целият този участък се нарича Водният чал заради многото поточета пресичащи това било.

Криволичех през треви и клекове в опит да намеря пътеката, която се губеше в клекове и треви и започнах да се бавя с времето. Започнах да се съмнявам, че ще успея да стигна навреме. Започнах да правя сметки да остана на хижа Рибни езера. Така обаче щях да се размина с плана и да се падна да спя на хижа Вихрен в събота. А тогава места едва ли ще има. Нищо друго не ме караше да бързам за хижа Македония освен този факт, а и все още не бях звънял да си запазвам място на хижа Вихрен. Но и да бях звънял, там местата са заети с месец напред. Успокоявах се, че и да няма места, няма да ме изгонят от столовата да спя я. Небето взе да посивява, но не изглеждаше нещо опасно.

Така криво ляво стигнах до слизането към река Маринковица. Малко преди поляните около нея седнах на един камък да почина. За мой късмет имаше много комари и затова продължих без да се застоявам.

До река Маринковица

Трудно намерих брод през реката, така че да не си намокря обувките, които отдавна нямат waterproof защита.

След като преминах рекичката чух гръмотевица. Не беше наблизо, но знае ли човек. Секунди по-късно взе да ръми. Облякох якето, сложих дъждобрана на раницата и продължих като забързах крачка към хижата. Изключих и прибрах телефона в раницата. Секунди по-късно небето се разтвори и заваля яко. Вървял съм на дъжд в планината, но това не беше какво да е, а направо потоп. Пътеката стана поток и колкото и да вървях отстрани на моменти се налагаше да стъпвам в потока вода. Водата в улеите на пътеката беше повече от педя. Преливаше направо в обувките ми. Нямах дъждобран, но с него положението щеше да е само с една две идеи по-добро. Имах чувството, че ме поливат с кофите. Гръмотевиците продължаваха де се чуват здраво, но не бяха много близо.

Така след час вървене и подтичване в дъжда се озовах на хижата към 14:45. Нямаше сухо място по мен. За щастие гръмотевиците не ме настигнаха.

Влязох в столовата, където имаше пуснат калорифер. Съблякох се пред хората и облякох сухи дрехи. На масата извадих всичките пари, които носех и ги разстлах да съхнат. Бяха като прани, защото бяха в предният джоб на късите ми гащи. Всеки, който влезеше зяпваше парите с изцъклени очи, а то не че бяха кой знае колко. Гола жена да имаше върху масата, нямаше да привлича толкова погледи.

Ясно беше че няма да се ходи днес до хижа Македония. Вместо мен, решението да остана тук го взе природата. Така чуденките ми, докато подсичах Водния чал, дали да продължавам към хижа Македония, вече не бяха актуални. Замислих се, че ако вчера бях стигнал заслон Кобилино Бранище и днес бях тръгнал оттам, сега щях да съм около връх Черна Поляна на 2700 метра надморска височина, където се чуваха гръмотевиците. Не ми се мислеше какво беше там в момента. И ето, че слизането ми към Страшното езеро се оказа голям късмет за следващият ден. Всяко зло за добро, както казах в предния ден.

Ех ако бях станал по-рано днес, ако не се бях върнал да вървя по подсичането на Водния чал, сега щях да съм сух. Щеше да е заваляло докато обядвам в хижата. Ей такива неща си мислех докато съхнех. И изведнъж се сетих, че днес е 14 август – денят в който преди година завърших Ком-Емине. Ех спомени! Жалко, че сега не се радвах много на годишнината, защото ми беше притеснено за следващите дни. Даваха го да превалява. Но след днешното „преваляване“ хич не ми се мислеше какво би ме застигнало по нататък.

Сетих за Монтанската група. Днес трябва да са тръгнали от хижа Мальовица и дъжда да ги е застигнал по Водния чал. Както разбрах по-късно не ги е валял чак такъв порой. Явно голямата вода се е изляла само около хижата. След около 2 часа пристигнаха и първите хора от тази група. И още с влизането им под навеса отвън един от тях свали качулката на дъждобрана и каза – ти не си ли оня, който прави Ком-Емине миналата година с едно куче. Чел ми бил пътеписа. Така се запознах със Симеон, с когото цяла вечер после си говорихме.

Притесненията ми обаче за утре не ми давах мира. Навън времето не се оправяше и ту валеше ту спираше. Можеше да се наложи утре да го пиша дъждовен.

Вечерта в столовата имах възможността да се запозная с всички от Монтанската група, с които много се забавлявахме.

След като един чичко засвири на китара аз станах и си тръгнах да спя в едно от бунгалата до хижата. Трябваше да се надвиквам за да водим някакъв разговор. Не ги разбирам тези хора. Не се ли ходи на планина за да се откъснеш от цивилизацията. Имах чувството, че съм на механа, а не на хижа. И все едни и същи песни въртят от няколко десетилетия насам.

 

Е4 пътепис начало

Ден 5, 15 август - от хижа Рибни езера до хижа Македония

 

Галерия

Заслона и Страшното езеро Първото Поповокапско езеро Второто Поповокапско езеро По пътеката към Кобилино Бранище. Поглед назад към Купените и Попова Капа Заслон Кобилино Бранище долу в ляво В заслон Кобилино Бранище Кокерската банда момичета, които срещнах изкачвайки се към Водния чал По билото на Водния чал Езерото под Водния чал Смръдливото езеро Около река Маринковица Около река Маринковица. Малко преди потопа


Обратно