Сутринта реших, че не ми се върви до село Жълт камък и понеже хижаря си тръгваше с мен, го помолих да ме смъкне. Моля не ме съдете за постъпката. И без това оттук нататък няма много маркировка и е свободно избираемо откъде минава Е8. Да не говорим, че не се върви в планина, а през села и междуселски пътища. Не съм гледал хартиените карти за Е8, защото не можах да намеря такива. Ориентирах се от картата на BGMountains и пътеписи кой през кои села е минавал до хижа Тънково. За мен важното беше да стигна до хижа Сини връх и го постигнах. А и без това вече бях „съгрешил“ ползвайки превоз от Тешел до разклона за Чаирски езера.
Разстоянието до хижа Аида беше 34км. предимно през разни села и нещо не ми се вървеше. Все пак исках да продължа чак до края на Е8 при село Мезек, но някак си бях като онзи ром – исках да гласувам, обаче нямах желание.
Бях останал с впечатлението, че селото е на 2-3 километра и си викам – я да си ги спестя. Тръгнахме с джипа му към 8 часа и по едно време гледам, че от асфалт минахме на горски път. Къде отиваме му казвам? Как къде? Нали искаш да те смъкна до селото? Погледнах си картата и видях, че не са 2-3 километра по асфалт ами са повече до село Жълт камък. Айдеее, отече се. Явно хептен мързеливо ще е днес. Пътят беше много хубав за вървене, но аз изпуснах тази възможност. В последствие щях да разбера, че е било за добро. Още със слизането ми в селото ме нападнаха малките гнусни мушици. Който им е сърбал попарата знае за какво говоря. Бях я сърбал вече на Ком Емине и затова сега имах защитна мрежа за главата. Добре, че слязох с превоз иначе щяха да ме изядат.
След като излязох на открито след селото мушиците изчезнаха най-вече заради лекия ветрец. В 9:00 часа пристигнах в село Паничково. Веднага се отбих в магазина да заредя. Налях си кафе в манерката, купих си кенче кола и един кроасан. Поех веднага по асфалта надолу към пътя за село Йончево. Вървях 2,5км. когато излязох на пътя Пловдив – Кърджали. Движението естествено беше огромно и това хич не ми хареса. До разклона за Йончево трябваше да вървя цели 2 километра, което си е игра на руска рулетка. Затова и след само 600 метра се отклоних по един черен път, който по картата минаваше през махала Каракачанлар и след нея излизаше на червената маркировка след село Йончево. Их, че яко! Ще пропусна ходенето по натоварения път за Кърджали.
Малко преди тази махала срещнах един човек, който ме предупреди, че в махалата имат зли овчарски кучета и да внимавам като минавам през нея. По-добре, казва, мини от ляво по пътя. Само това ми трябваше. За миг се зачудих дали да не се върна обратно и да карам по царския път.
Продължих с много внимание и пиратка в ръка. Когато наближих започнах да вървя съвсем тихо, а очите ми бяха на четири. Бавно и осторожно подминах махалата без инциденти, въпреки че минах покрай заграждение с овце.
Мислех си, че оттук вече е песен. Да, ама не! Предстоеше истинско изпитание, с което досега не се бях сблъсквал. Пътят след махалата постепенно взе да изчезва, а това което беше отбелязано на картата беше обрасло с тръни. Мушиците отново нападнаха и настроението ми спихна изцяло. Постепенно с мъка и гняв минавах през обраслите места и ето, че най-накрая стигнах до заветното място след село Йончево. От асфалтовият път Пловдив – Кърджали до тук са 2км. Имаше чешма и оттам започваше маркирана пътека. Оттук пътеката изглеждаше сравнително добре.
Съблякох се до кръста да поизсъхна малко. За съжаление чешмата едвам сълзеше и не можах да се изплакна.
След десетина минути тръгнах. Първите метри бяха добре, но постепенно този участък започна да подсказва какъв ужас престои. Провирах се през израсли на пътеката храсти и надвесени клони от малките дъбчета. Мушиците продължаваха да нападат. Много се изнервих. Очаквах да е лесен днешният ден, но това явно нямаше да е така.
Стигнах до едни скали, след които не се виждаше никаква пътека. Гората беше ниска и много гъста. С всяка моя стъпка нещо изшумоляваше. Повечето бяха гущери, но безкраките им събратя змиите също не бяха далеч. Тук беше идеалният хабитат за влечуги. Постоях на скалата малко и реших да се връщам. Нямах никакво желание да се дера през храсти. На картата оставаха 8,3км. до следващото село Сърница. 8 километра да се провирам през тръни и храсти? Никога!
Върнах се на чешмата, хвърлих ядосано раницата и седнах. В нито един пътепис не бях чел за подобна джунгла тук. Иначе въобще нямаше да мина оттук. Разгледах пак картата и видях, че нямам разумни опции за заобикаляне. Пак погледнах картата и видях, че на половината от пътя до село Сърница, линията на пътеката става по-дебела. Дали пък там не става горски път както и при Тошково дере? Я да тръгвам през храстите и какво ще да става. Беше 11:30 часа, време имах бол. Така че криво ляво все ще го мина този участък. И тръгнах. Когато стигнах до скалата, където се върнах, с усмивка на лицето си казах, че тук може би щеше да е краят на моето Е8. Но това беше преди малко. Засега се отлага.
Продължих да се провирам през драки и клони, а около мен продължаваха шумолят гущери и змии. И не само. На няколко пъти чух тропот на копита – явно диви прасета. Имаше толкова много жълъди, че нямаше как да няма прасета. Толкова гъста беше гората тук, че дори мушиците не можеха да заформят облак около мен. И как да успеят, след като постоянно някой клон ме шибваше или през лицето или през тялото и краката. Почти всяка крачка си беше мъка и половина.
Малко преди да достигна уширението на пътеката видях един голям камък на пътеката и реших да поседна малко за почивка. Замислих се колко лесно щях да се предам на онази скала и да се върна без да съм стигнал до края. Минах през толкова изпитания и точно тук щях да се откажа. И това е, защото си мислех, че след Сини връх нататък ще е песен. Аз по-гаден участък никога не бях вървял. Онзи участък покрай Тошково дере между Беглика и Широка поляна, както и този между Акватепе и Инкая ми се струваха приказка спрямо този.
Починах си около 10 минути и тръгнах отново да се боря с храсталаците. Тук таме имаше маркировка и ръждясали табели, но те личаха само ако имаш много добро зрение и най-вече въображение.
И ето, че след 4км. от чешмата кошмарът с обраслият участък свърши, когато пътеката прерасна в горски път. Един кошмар свърши, но започна друг. Мушиците отново атакуваха, но вече с много по-голяма сила. С всеки изминал метър ставаха все повече и повече. Реших да извадя жокер и да ползвам мрежата за глава. Сега беше по-добре, но пък чувах постоянното им жужене. Дразнеше ме, и че постоянно летяха пред погледа ми. Ще го преглътна нямам избор. Слънцето напичаше здраво през откритите участъци на рехавата гора, което вкарваше допълнителни мъки към и без това досадните мухи. На една сянка в гората реших да си почина и да хапна. Извадих пакета с ядки и сушени плодове и хапнах малко. Беше някъде около разклона за Орлови скали.
След още два километра най-после излязох на открито на една поляна малко преди село Сърница. Тук на откритото подухваше и гадните мушици изчезнаха. На ляво се виждаше баира, който трябваше да изкача за да стигна до хижа Аида.
Хванах на ляво и продължих по черен път, който ме отведе отново до гора и кошмарът започна отново. Не само, че трябваше да качвам баир, но и в компанията на досадни мухи. Време беше да спра на някоя чешма за да си напълня свършилите запаси от вода. Виждах на картата, че напред има, но когато пристигнах видях, че такава няма. Понеже мястото беше много обрасло можеше и там да е, но не посмях да я търся. След още малко ходене намерих идеално място за почивка до едно дърво. Беше 16:00 часа и беше време да изпия този кен с кола, който носех от Паничково. Беше топла, но все пак свърши работа. Мушиците не ме оставяха на мира та се наложи да си сложа слушалките и да си пусна музика. Затворих очи за да не ги виждам как летят около мен и потънах в блаженство. Как не се сетих по-рано за слушалките. Нямаше за къде да бързам, защото до хижата оставаше час ходене.
Все пак тръгнах след около 20 минути и поех по стръмните участъци към хижата. Вървях нагоре и си пеех. Ако някой ме е слушал сигурно е избягал далеч, но не ми дреме. Пеенето обаче не повлия на ония досадници. Нямах търпение час по-скоро да стигна до хижа Аида и кошмарът на мухите да свърши.
След като изкачвах известно време пътеката излезе на асфалтов път, където имаше спряна кола с двама души отвън. Като видяха някакъв с мрежа и слушалки да излиза от гората и ченетата им паднаха. Гледаха ме с изцъклени очи и дори не отговориха на поздрава ми. Асфалтовият път водеше до връх Аида (850м) и до мината на върха му. Аз обаче поех в другата посока, където ми оставаше още километър до хижата. Пристигнах на хижата и очакванията ми, че ще съм сам с хижаря не се оправдаха. Имаше огромна тумба от хора предимно младежи. Някаква група от Хасково, които в последния момент решили да дойдат на хижата с два дни по-рано от обявеното. Мушиците върлуваха и около хижата, но понеже имаше над 60 човека ефекта им върху мен беше слаб. Беше много смешно да гледам отстрани хората как без видима на пръв поглед причина мятат ръце пред лицата си. И аз така правех, но когато е на чужд гръб си е друга работа.
Горкият хижар се зачуди къде ще ми намери място. Все пак си бях запазил място седмици преди това. Затова ме сложи да спя в неговата стая, а той щял вечерта да се прибира в близкото село понеже до хижата се стига с кола.
За вечеря ми беше донесъл сготвено агнешко и домашни зеленчуци за шопска салата. Този път имаше и сирене. И не, че продуктите бяха по-лоши от тези на хижа Сини връх, но там повече ми хареса салатата. Със сигурност е заради спокойствието и блаженството, в което бях изпаднал там. Явно там чакрите са ми били по-отворени.
Е8 ден 11ти от хижа Аида до хижа Тънково
Галерия от ден 10ти
