Е8 ден 12ти Финален от хижа Тънково до село Мезек

По пътя между селата Тънково и Върбово

Днес беше последният ми ден от Е8 през който трябваше да измина 41км. до село Мезек. Станах в 7:30 часа и в осем часа тръгнах заедно с хижаря, който щеше да връща майка си обратно в селото. Бях се разбрал да ме смъкне с джипа до селото. Знаех, че ще вървя основно по асфалт и в жега и реших да спестя малко километри. И без това последните дни го карам през просото.

След малко ме оставиха в селото и аз поех по последните километри от Е8. След напускането на селото пътят навлезе в гориста местност и мушиците започнаха отново да ме тормозят. Отново с всяка крачка по-напред ставаха все повече и повече. Отново вървях с мрежа на главата и не само не изпитвах никакво удоволствие ами и се изнервях с всяка крачка. Когато правех Ком-Емине и подобни мушици ме бяха нападнали на няколко места си мислех, че няма такъв психически тормоз, но тук нещата бяха в библейски размери спрямо тогава. Преди село Тракиец бяха най-много, но и тук не им отстъпваха много.

Вървях, псувах и мислех какво да правя. Ако така ще вървя цял ден до Мезек ще изкукуригам. Реших като стигна следващото село Върбово да мисля за някакъв транспорт до Мезек и да се свършва това мъчение. Седемте километра до село Върбово ще ги изтърпя някак си.

Толкова много ме бяха ядосали мухите, че дори сложих слушалките докато вървях. Това по асфалтов път с бързо движещи се макар и малко автомобили си е доста рисково. Нямах възможност да чувам наближаващите коли и за това често се обръщах да поглеждам назад.

И най-после в 9:50 часа след 7 километра пеша  влязох в село Върбово. Намерих едно магазинче с маси отпред и реших да поседя и да мисля какво да правя. Взех си кафе и кола и попитах продавачката има ли някакъв транспорт до село Мезек и тя каза, че има автобус но минавал рано сутрин. Ще питам един човек, който пътува често натам дали може да те вземе.

Седях на масите отвън и обмислях какво да правя. Вървеше ми се много и си казах, че ще продължа пеш. Следващата ми мисъл обаче ми каза – ами мушиците? Вярно. Почивката тук на сянка и без мухи ме накараха бързо да забравя какво е извън селата. Реално имах още 23км. до село Мезек по равно и това не беше проблем за извървяване, но мисълта за мушиците не ми даваше мира. Теглих, пресмятах и реших, че за мен Е8 приключи душевно още на хижа Сини връх. Нямаше вече какво да видя напред по пътя. Нямаше пътеки, нямаше планина, само асфалт и села. И много мухи. Казах си, че ако до 20 минути не дойде човека, който може да ме откара до Мезек и тръгвам пеша.

И тъкмо си изпих кафето и колата ставайки да слагам раницата и виждам, че магазинерката ме сочи на някакъв мъж. След малко той излезе и каза  - „Ти ли си за Мезек“? „Да“. – казах аз. „Качвай се“. Оставих раницата на задната седалка на колата, отворих предната врата, въздъхнах и се качих. Ходенето ми по Е8 приключи в този момент.

В 10:30 вече бях е село Мезек. Снимах се пред статуята на прасето в центъра на селото и седнах в отсрещното кафене отново за кафе и кола. Щях да спя в къща за гости, но се чудих какво ще правя цял ден. Викам си ще отида да се разходя до кулата на връх Шейновец. Сетих се обаче, че ще има мушици и се отказах много бързо.

Реших да проверя дали направо не мога да се прибера до Търново още днес. Автобусът от Мезек до Свиленград е рано сутрин и съм го отървал, но няма проблем все някой ще ме закара. От Свиленград трябваше да видя автобусите за Хасково, които са начесто. Оттам към Велико Търново обаче не е така. Затова разгледах варианта от Хасково до Стара Загора и оттам към Търново. Последният автобус от Стара Загора за Търново беше в 15:00 и нямаше как да успея.

Реших да спя в Хасково на хотел и сутринта да хвана автобуса в 7 за Търново. Плана беше готов и аз поех към края на село Мезек, където на третата кола на която метнах, ме качи на стоп до Свиленград. Казаха ми да пробвам за по удобно гарата на Свиленград, където може да има влак за Северна България. Оставиха ме на разклона за гарата. След като отидох там видях, че влакът за Севера е през нощта. Затова изчаках градския автобус, който от гарата да ме отведе до автогарата.

На автогара Свиленград си спомних как през далечната 2014 се прибирах към Търново след няколко месеца работа в града. Хванах автобус за Хасково почти веднага. Запазих си и хотел в града.

От Хасково за Стара Загора по разписание последният автобус беше в 14:30, което означаваше, че няма да хвана последния за Търново в 15:00. Предишният го бях отървал и затова оставах в Хасково.

Слизайки обаче на автогарата в Хасково реших да питам на информация. Жената каза, че след 10 минути в 13:30 има автобус за Стара Загора. Ех, че късмет! Без да му мисля много си купих билет и ето, че вече пътувах към Стара Загора навреме за последният автобус към Велико Търново. Реших да звънна на хотела в Хасково да отменя резервацията и когато рефрешнах страницата на резервацията видях, че стаята е вече заета. Всичко се нареждаше както трябва.

В 15:00 се качих в бусчето за Велико Търново и знаех, че довечера ще си пия уискито у дома. Щях час по скоро да си взема любимеца Хари от майка ми и да се отдам на почивка.

Бях преминал самостоятелно и през последният от трите Е-маршрута в България и се чувствах много горд. Вече носех короната на голямото Е на главата си. Само с един ден се разминах от плана, който без да го планирам така, трябваше да приключи на 22 август. В същия ден на който преди година приключих и с Е4.

През тези 13 дена преживях и видях много. Преживях много радости и приключения, но и видях не малко мъки. Преживях възходи и падения. За първи път от всички Е-та тук мислих няколко пъти за отказване, но успях да устискам.

Бях истински щастлив, че се прибирам към дома след като вече бях преминал през всички Е-маршрути в България и то самостоятелно.

 

Начало на пътеписа за Е8

 

Снимка на центъра на село Мезек. Маршрутът Е8 е вече история


Обратно