Дълго време все не намирах време за първенеца на Балканите и ето, че в началото на февруари дойде и този момент. Един петък ме извикаха по работа в София като служебният ангажимент се плануваше да свърши преди 12 часа. И така реших след ангажимента да отпраша към Мусала.
Никога не бях ходил в района на Мусала и си казах, защо пък първото ми ходене на върха да не е зимно. Така ще си предам повече тежест и повод за гордост. Все пак имах зимно качване на връх Ботев и Марагидик и имах малко самочувствие за зимно изкачване на връх Мусала.
И така, беше 8ми февруари 2019, аз бях в офиса на фирмата, в която работех по това време, но и този път ме „изненадаха“ със забавяне на събитието. Планът беше да тръгна в 12:00 най-късно от София, но едвам успях да се измъкна към 13 и нещо и газ към Боровец.
Бях планувал да спя на заслон Леденото езеро и да изпратя залеза от върха или евентуално на следващият ден – изгрева.
Да, обаче се очертаваше да стигна до Боровец около 15 часа, което хич не ми харесваше. Щях да хвана лифта, но оттам нататък ми беше пълна „мъгла“ колко време ще вървя до Леденото езеро. Не исках да замръкна посред зима в напълно непознат за мен район. Не знаех и какво ще е реално времето горе, нищо че го даваха хубаво. Бях сметнал, че от горната станция на лифт Ястребец до Леденото езеро ще ми трябва около 4 часа и повече, което означаваше, че тръгвайки в 15 и нещо от долна станция, на горната ще съм към 15:30 часа, което вещаеше ходене по тъмно преди заслона.
Затова докато пътувах, реших да променя плана и да спя накъде в Боровец и утре да тръгна към върха. Преди това обмислих и вариант със спане на старата хижа Мусала, но лошите отзиви ме отказаха. Новата хижа още не посрещаше гости.
После се сетих, че утре лифта тръгва нагоре в 8:30. Половин час до горна станция, после 5 часа до върха, после слизане 3 часа и нямаше да хвана последното слизане надолу с лифта в 16:30. Тези сметки бяха без кръчмар, защото пак да напомня никога не бях ходил в този район. Така варианта за спане долу и качване на другия ден отпадна и той.
Така спрял на една отбивка малко преди разклона за селото, където се отглеждат само зли кучета (Злокучене), реших да се връщам по обратния път и да се прибирам в Търново. И тъкмо правя обратен завой и се сещам, че на горна станция на лифта има хижа. Завоят от обратен стана 360 градусов и пак спрях на същата отбивка.
Потърсих в нета телефон и звъннах на хижа Ястребец. Имат места, че и храна предлагат. Така вече нещата се наредиха. Щях да се кача днес, да спя на хижа Ястребец и по изгрев да поема нагоре. Речено сторено.
Добре, ама като не съм ходил на Боровец, откъде да знам къде да оставя колата. Тъкмо наближава по ГПС долната станция на лифта и гледам пълен паркинг. Спрях на габарити и отидох да питам. Давай, каза човека на входа, ще ти намеря място. За 24 часа беше 15лв мисля че. Паркирах, преоблякох се и отидох за билет на лифта – 20лв, като билета важи и за двете посоки.
Аз и раницата се качихме в кабинката и тръгнахме нагоре. По едно време гледам, че кабинките спират в една станция и хората преди мен слизат. Та слязох и аз. Оказа се, че това е междинна станция и не е трябвало да слизам. Хайде обратно в друга кабинка и отново нагоре. И така най-сетне в 15:30 бях на горна станция на лифт Ястребец. Хижата е само на 50тина метра.
Настаних се в чудна стая. Без да беше включено отоплението вътре си беше доста топло. Щях да съм сам в стая с модерни матраци, завивки и с прозорец с невероятна гледка.
След като изпих един чай за 3лв. в малката столова излязох навън да се любувам на гледките и да поснимам.
След залеза влязох в столовата да пия нещо сгряващо. Бях си взел бутилка червено вино и саздърма за вечеря. И тъкмо сядам, нещо ме преряза под стомаха. Ех мама ти стара. Най-вероятно беше камък в бъбрека. Ха сега де. Само сега ми трябва бъбречна криза. От предишните ми премеждия с този бъбрек знаех, че топла бира помага изключително много. Поръчах си една, въпреки че беше 6лв. На около половината бира отидох до тоалетна и след малката нужда малко ме отпусна. Настроението ми се вдигна, въпреки че бях решил утре да се прибирам без да ходя до връх Мусала. С камък в бъбреците само това ми трябва – да получа нова криза някъде в снега под върха.
Поръчах си и карначе с гарнитура за 13лв. Въобще не ми беше до храната, която носех. После още едно карначе с още една бира. След още няколко ходения до тоалетна болката изчезна. Затова реших утре да стана рано и тогава да го мисля.
В хижата освен мен имаше и четирима млади румънци. Черпиха мен и хижаря с тяхна местна ракия. Не беше нищо особено, но и на мен в този момент хич не ми беше до ракия.
Не помня в колко си легнах. Бях включил електрическата печка в стаята и когато влязох имах чувството, че съм в сауна. Намалих е възможно най-много. Въпреки това, когато ставах през нощта до тоалетна отварях прозореца да охладя малко, защото беше много топло.
На сутрина се събудих към 6 и нещо. Реших да погледна през прозореца и ченето ми падна. Сакъш бях в самолет. Гледката беше на североизток. Имаше голямо бяло море от облаци, над които в далечината стърчаха само най-високите върхове на Стара планина - Вежен, Амбарица, Купена, Ботев, Триглав. Стоях и гледах като замаян.
При такава гледка и в очертаващото се прекрасно време нямаше какво да му мисля – тръгвам към Мусала. Болката в бъбрека я нямаше.
След консултация с хижаря реших да оставя снегоходките в хижата и да ги взема на връщане. Човека ме предупреди, че е по-добре да не се връщам през хижата, защото на обратно ще ме озори баира към хижата. Имало вариант направо да сляза от долната станция на влека Маркуджик 2 до Боровец без да се качвам обратно до хижата. Аз обаче настоях на своето.
И така в 6,45 тръгнах. В началото вървях известно време по равно, но после трябваше да слизам доста до споменатия по-горе влек. Слънцето тъкмо се показваше зад съседното било и огряваше не само мен, но и прясно утъпканите ски писти, по които вървях. Времето беше ясно и тихо. Чуваше се само скърцането на снега под краката ми. Бях сам, слял се напълно с планината и изпитвах онова чувство, които някои наричат Нирвана.
Видях че румънците също бяха тръгнали на минути пред мен, но те поеха направо по пътеката минаваща през горните станции на Маркуджиците и връх Алеко.
След 2 километра в постепенно слизане достигнах до долната станция на влека Маркуджик 2.
След още километър и половина хванах идващата от Боровец пътека, която с леко изкачване ме отведе до хижа Мусала. От Ястребец до тук бяха 4км. Беше 8 часа и бях стигнал до тук доста по-бързо отколкото съм предполагал. Пътеката до тук си беше доста утъпкана и нямаше нужда нито от снегоходки нито от котки.
Малко се залутах в този район, докато намеря накъде е зимната пътека, но както каза хижаря на Ястребец – следвай отъпканото. Така и направих.
Минах покрай замръзналите Мусаленски езера и не след дълго поех по едно изкачване. Самите пилони вървяха в дясно по едни скали, а утъпканата пътека по снежния улей. Викам си всички хора преди мен са вървели по улея, въпреки че ми изглежда лавиноопасен. Хайде и аз оттам. Обувките се държаха много добре и нямах нужда да слагам котки. Километър след хижа Мусала се свързах с лятната пътека при Алековото езеро.
Оттам с леко изкачване и след още километър от Алеково пристигнах на заслон Ледено езеро в 9:30. Как съм ги смятал тези 4 часа до тук, не знам.
Влязох в заслона, който си е направо хижа, при това много добре устроена. Преоблякох се, оставих раница, взех само фотоапарата, сложих котките и поех нагоре.
За първи път вървях с котки. Връх Ботев го качвах без котки по кабела, което си беше доста гадно, но пък и снега беше доста мек за котки.
Пътеката нагоре беше здраво утъпкана и не просто вървях, а направо летях нагоре. То страхотно се вървяло с котки.
И така след 30-40 минути бях на връх Мусала. Най-после и аз да се кача за първи път на най-високият връх в България. Ама не като нормалните хора през лятото, ами през зимата.
На върха пристигнах по едно и също време с румънците, които бяха минали през връх Алеко. Единият от тях беше с пластмасови скиорски обувки – маниак. С тях бяхме единствените на върха.
Гледките бяха зашеметяващи. Можех да видя както първенците на Стара планина така и цял Пирин.
След около половин час поех надолу. Слизането също беше много приятно с котките и въобще не го усетих. Събрах си багажа от заслона, свалих котките и потеглих на обратно с раницата на гърба. Да ме питаш защо я мъкнах до тук. Не че беше тежка, ама все пак.
Наближавайки долната станция на Маркуджик 2 все повече виждах каква зла участ ме чака с изкачването обратно към хижа Ястребец. И не че е кой знае какво, но беше събота и ски пистите, по които трябваше да вървя нагоре, бяха пълни със скиори. Повечето профучаваха с голяма скорост покрай едва пъплещата ми нагоре персона.
И така постепенно и бавно се добрах обратно до хижа Ястребец.
Оттам обратно на лифта, после колата и газ към Търново.
