Станах към 6:00 и първата ми работа беше да отида в столовата за да си поръчам кафе и да гледам изгрева на слънцето. Снощи изпратих слънцето от най-високата точка на прехода Ком-Емине, а днес го посрещах от същото място при това докато си пия кафето.
Излязох навън за предстоящото събитие, но си беше доста хладно и духаше силен вятър. Не след дълго слънцето се показа между върховете Марагидик и Голям Кадемлия. Уникална гледка, която трябва да се види.
След изгрева се прибрах вътре и седнах на масата до прозореца, който гледаше на изток. Така пиейки си кафето на топло се любувах на началото на новия ден.
В 7:00 тръгнах към метеорологичната станция, където се снимах пред табелата с надпис „Връх Ботев“. След това започнах едно дълго и продължително слизане към хижа Тъжа.
До паметника на загиналите планинари на 1.01.1955г. се вървеше добре, но оттам надолу стана по-стръмно и каменисто.
На 30 декември 1954 г. тримата планинари тръгват от Пловдив през Калофер за връх Ботев, където да посрещнат Нова година, но не достигат върха. Половин година след тяхното изчезване, на 6 юни 1955 година замръзналите им тела са намерени в подножието на връх Ушите, намиращ се доста по-надолу по моя път. Предполага се, че са били затрупани от лавина.
Там някъде срещнах три момичета чужденки. Едвам пъплеха нагоре. Зачудих се, откъде ли са тръгнали, че толкова рано да са вече почти на върха. Както разбрах по-късно те са тръгнали в 10:30ч. от хижа Тъжа, ама не вечерта, а на сутринта предния ден. Какво са правили как са вървяли, ума ми не го побра. Разстояние, което се взима за 4-5 часа най-много, те вече заформяха 21 часа.
После достигнах заслон Маринка, на който може да се пренощува. На заслона се е нанесъл някакъв овчар. Къде ли е паркова охрана да се заеме със случая? Заслона е за туристи, а не овчарник.
На 50 метра северно от заслона има две маси с пейки, от които се открива една прекрасна гледка. На още 50 метра по-надолу се намира и най-високо разположената чешма в Стара планина. Тези чешми на връх Ботев не ги броя.
Отидох до нея и си налях вода.
Малко след заслон Маринка, Пътека се отклонява от макадамов път, който води към Калофер. Тъкмо там видях поредният рекордьор по трасето, което разбрах в последствие. Това беше Любомир Палакарчев човекът, който до 2015 г. държеше рекорда за най-бързо преминаване на Ком-Емине. През лятото на 1987 той изминава разстоянието за 5 дни и 14 часа. Сега вече на 63 години Любомир Палакарчев измина Ком-Емине за 7 дни и 12 часа. Това беше третият рекордьор, с когото се засякох на моето Ком-Емине. През ноември по-късно през годината имах възможност да се запозная лично с него и да поговоря. В годината, в която си минал Ком-Емине да се запознаеш, да говориш, че и ракия да пиеш с живата легенда на прехода е голямо събитие за мен.
Подминавайки връх Ушите (2115м) се наложи да мина направо през средата на едно многобройно стадо от крави и коне.
След това преминах и през връх Параджика (2209м), където съпътстващият ме още от връх Ботев вятър, се усили още повече.
В този участък гледките са невероятно красиви, даващи простор на погледа във всички посоки.
След връх Юрушка грамада (2136м), започна постоянно слизане до хижа Тъжа. Това не беше много добре за все още наболяващият ме крак особено и при наличието на много камъни по пътя. 300 метра южно от връх Юрушка грамада се намира изворът на река Тунджа. По скоро на "Селската река", но именно тя се смята за началото на Тунджа.
Около километър по-надолу се пресича изолиния от 2000 метра надморска височина за последен път. До края на прехода оттук нататък няма качване над 2000 метра.
Скоро Пътека се отклони през едни клекове. Там беше завет, вятърът изчезна и жаркото слънце започна да създава допълнително неудобство при вървенето.
След края на участъка с клековете влязох в гората преди разклона за хижа Тъжа. Първоначално мислех да не минавам през хижа Тъжа, защото се пада малко встрани и нагоре, но жаждата ми за кафе, кола и супа надделя. Мислех да мина през хижа Мандрата, която е по път, но знаех че работи само по заявка и не ми се рискуваше.
Така в 11:30 бях на хижа Тъжа и си поръчах кафе, кола и пилешка супа.
Преди това отвън на масите се преоблякох, събух си краката и ги покиснах малко на чешмата.
Заговорихме се с хижаря и от дума на дума, стана въпрос за трите момичета. Той каза, че са чехкини и се зачуди, че още не са били стигнали връх Ботев. Били тръгнали вчера в 10:30. Казах му, че явно са решили да спят на палатките, които носеха, защото е било тъмно. Той се изсмя и каза – ама те тръгнаха вчера в 10:30 сутринта, а не вечерта. Тогава и аз се посмях с него.
Уж щях да поседя на хижата за малко, а то отиде цял час. Така в 12:30 поех отново на път.
От хижата се слиза до Русалийски проход, който свързва село Тъжа от юг с град Априлци от север. Проходът представлява макадамов път.
По него вървях около 2 километра като малко след станцията на МВР се отклоних в ляво. От там (1420м.н.в.) започва едно продължително изкачване чак до връх Русоватец (1971м).
Сутринта тръгнах от 2376 метра и бях слязъл до 1420м. След това трябваше да се кача до връх Русоватец - 1971 метра, и пак да сляза на 1180 метра при хижа Партизанска песен. Това правеше за деня 1700 метра отрицателна денивелация, т.е. слизане и 550 метра положителна денивелация, т.е. изкачване. И при всичките тези слизания и качвания цялото разстояние за деня е около 33км. А това е просто един обикновен ден от минаването на Ком-Емине и то от късите дни.
След като започнах да се изкачвам ме застигна групата на тримата (така ще я наричам). Това бяха трима мъже, които правеха маршрута, но бяха тръгнали два дена след мен и вече ме настигнаха. С един от групата щяхме да вървим известно време, но за това по нататък.
Най-после стигнах до равен участък малко преди паметниците на Деян Станков и Дядо Фильо.
Деян Станков е от моя роден град Велико Търново и загива на 23.01.2000г. от лавина. Той е бил председател на алпийски клуб "Трапезица" във Велико Търново и голям специалист по зимни преходи и особено по лавини. За съжаление точно лавина отнема живота му.
На 22 януари 2000 г. група от петима мъже и две жени, сред които и Станков, тръгват на поход в Балкана движейки се със ски. Първият ден бил слънчев и времето благоприятно. Вечерта групата се установила да нощува в хижа Мазалат. На следващият ден неделя, утро също се оказало тихо и в 8 часа те се отправили към хижа Тъжа. Към обед след връх Русоватец на 1900 м надморска височина ги застигнала внезапна буря. Извил се ураганен южен вятър, примесен със сняг и лед, който връхлетял групата с над 100 км в час. Обстановката изведнъж станала крайно опасна. Видимостта била намалена до 2-3 м, а температурите паднали до -7 градуса. Деян Станков бил леко облечен тръгнал напред на север за да изведе групата от билото, тъй като добре познавал маршрута.
От завихрянето на халата се образувала снежна козирка и Станков скочил от гребена на билото. По-късно и останалите от групата се спуснали след него от височината. Поемайки отново на път, няколко метра по-нататък шестимата открили едната от щеките на Станков. Приятелите му помислили, че алпинистът се движи пред тях и продължили, като се отклонили на запад. Минути по-късно разбрали, че се движат по лавинен сняг - кафяв, примесен със земни маси и скални отломъци. Тогава никой не се досетил, че свличането на снежните маси било предизвикано от Деян Станков.
Шестимата алпинисти предпочели да се движат през гористата част и едва в 23 часа се добрали до местността Лъгът. По пътя открили раницата на Станков и разбрали, че нещо лошо му се е случило.
Въпреки издирвателните дейности, тялото на Станков било открито едва след три месеца през пролетта, когато снегът се бил стопил. Намерили го на километър и половина по-надолу от мястото където са били за последно заедно.
Дядо Фильо пък е бил настигнат и убит на мястото на паметника от османците през 1876г. Той е бил ръководител на Априлското въстание в село Кръвеник, което се намира на север от билото.
В 15:45 вече бях на връх Русоватец, откъдето се откри прекрасна гледка и в далечината се видя хижа Мазалат.
Последва отново дълго слизане до малко след Пеещите скали.
Там някъде настигнах групата на тримата и загледан в тях подминах разклонението за връх Корубашица (Вълчата глава 1660м). Така продължихме през подсичането от север и в 17:20 вече бях на хижа Мазалат. Не минах през хижата, а покрай нея като спрях на чешмата зад нея, за да си напълня вода. Докато пълнех видях, че водата идва от едни пластмасови резервоари и реших да пия от нея само в краен случай.
Поех отново по Пътеката и не след дълго влязох отново в една много красива букова гора. За съжаление обаче не малка част от дърветата са започнали да умират, най-вероятно заради корояди. По-лошото е, че и кълвачи не видях или чух наоколо, които да „лекуват“ гората от короядите.
Докато си вървях през гората ме настигна Димитър от групата на тримата и с него повървяхме малко и поговорихме. Той обаче държеше високо темпо, защото искаше да спи на Узана. Аз обаче бях само до хижа Партизанска песен, която е на 5 километра преди местност Узана. Затова намалих темпото и той се изгуби напред в гората.
Малко по-късно вече вървях под връх Корита (1492м) и с насмешка се сетих как зимата с почти всяка крачка затъвах до чатала. Тогава този участък ми отне час и половина, а сега го взех за 10-15 минути.
След като подминах билото на връх Корита пристигнах на любима моя чешма, кръстена на този връх. Тя не е пресъхвала и в най-сушавите години.
Поседях малко на нея, пих вода, оплаквах си лицето и след това поех към финала за днес.
В 20:00 пристигнах на хижа Партизанска песен, където се настаних сам в стая за двама със собствена баня и тоалетна. Ех, че кеф!
На рецепцията попитах за шкембе чорба, но ми казаха че няма и аз посърнах.
След като се окъпах, отидох в столовата за да си поръчам храна. Там жената ми каза, че имала изненада за мен. Останала била една шкембе чорба. Ето това е вече пълно щастие! Страхотни съдържатели на хижата и много вкусна храна. Месец след като приключи моето приключение дойдох с колата до хижата, ей така за да обядвам просто. Жената си ме спомни и каза, че тази година било бум на минаващите Ком-Емине. От толкова много години сефте виждам толкова много комеминейци – каза жената.
Седнах отвън под дърветата да вечерям. Малко по-късно дойдоха и другите двама от групата на тримата. Бяха решили да спят на тази хижа, защото им казах че е много добра и има храна. Те обаче не бяха ме разбрали за храната и бяха спрели да ядат на Мазалат. С единият от тях – Пешо си разменихме телефоните, че да имам разузнавач напред по маршрута. Планираха на другия ден да стигнат някъде до гара Кръстец, където да спят.
Докато си пиех бирата си мислех – ако всичко върви по план, няма вече какво да ме спре, щом стигнах до тук ще стигна и до края.
