Е8 ден 7ми от село Мугла до Пампорово

Село Мугла, което в момента си беше се Мъгла

Спах много добре, както ме предупреди Веска. Събудих се преди алармата в 6:30 и с разочарование разбрах, че навън времето не е никак добро. Беше мъгливо. Погледнах прогнозата и видях, че се е сменила за лошо време с дъжд и гръмотевици след 14:00 часа. Ей, да му се не види, какво да правя. Полежах 10 минути и реших да тръгвам пък каквото ще да става. Щях да мина покрай хижа Ледницата и  хижа Перелик, т.е. имах места където да се приютя в случай на дъжд. Разглеждах и варианта от хижа Ледницата да сляза през селата Гела, Солища и Стойките до Пампорово.

И така в 7:00 поех на път. Погледнах си раницата и забелязах, че съм загубил спрея за кучета. Най-вероятно е станало вчера, когато спрях в началото на селото да свърша една малка работа. Спомних си, че си хвърлих раницата на тревата до пътя и явно там се е изхлузил от колана на раницата. Нищо. Ще карам без него. Не, че като ми потрябва ми помогна ама ей така за успокоение да беше с мен.

Поех към кръчмата от вчера, след което маркировката сви на обратно и след 100 метра се озовах на ДВА метра зад къщата, от която излязох преди малко. Паднах да се хиля. Аз завъртях повече от 200 метра из селото за да се озова пак на същото място. Самата пътека минава на 2 метра от входа за втория етаж на къщата на Веска. Тя жената вчера ми спомена, че до къщата и е пътеката за Ледницата, но аз и не предположих, че е буквално в двора и.

Започнах да катеря бавно по тясната пътека, а времето беше много призрачно и мистично. Мъглите обхващаха върховете на околните борове и се спускаха надолу към поляните. Вървях нагоре и се любувах на мрачната красота. Въпреки че беше малко страшничко да се движа сам в такава гора, аз успях да извлека и удоволствие от сутрешната си разходка из дебрите на Родопа планина. Това време си имаше своето очарование, а аз гледах да мисля позитивно, че времето по-нагоре ще се оправи и прогнозата ще е грешна.

След като се отдалечих от селото гората стана по гъста, а пътеката започна да се вие около един поток наречен с уникалното за България наименование - Селски дол. Подминах един водопад и една оригинално направена чешма от дървен улук. Много красив участък.

Два километра след селото най-сетне излязох на равно и широко. Пътеката се свърза с така нареченият на картата Панорамен път като малко преди него повървях по доста мокра поляна. Когато наближавах пътя слънцето се опитваше да пробие мъглата и аз се зарадвах, че не само ще вървя по равно, ами и мъглата ще се разсее.

По панорамния път

След километър по пътя в 8:20часа достигнах до една чешма, където според плана трябваше да хвана пряка синя маркировка (Гела-Доспат) и да изляза на червената маркировка, без да ходя до хижа Ледницата. Мъглата обаче стана още по-гъста и не мислех много за ходене към връх Перелик. Реших да продължа по панорамния път и ако се подобри времето тогава да тръгвам към върха. В такова време сам в мъглата и при прогноза за дъжд и гръмотевици не беше за ходене по най-високите и открити места на планината.

Продължих по пътя, който беше прекрасен за вървене. През мъглата се появиха някакви големи черни силуета, които първо ме стреснаха, но като се загледах видях, че са коне. То е те се стреснаха и ме гледаха учудено. Сигурно са си казали – тоя лудия къде е тръгнал по това време.

Километър след чешмата, се отклоних на дясно по панорамният път вместо на ляво към Ледницата.

Отново вървях по типичното мечешко местообитание – гъста гора с доста растителност между дърветата. Затова и по-често започнах да подвиквам, а мъглата напук на мен се сгъсти още повече. Отново се тюхках, че не случих на време в този ден. Знаех, че този участък е много красив и добър за вървене, защото преди 6 години с група приятели вървяхме от хижа Ледницата към хижа Перелик. Все повече обаче се очертаваше това да не се случи отново заради времето.

Панорамният път

В 9:15, след 7км. от село Мугла достигнах до червената маркировка Ледницата – Перелик. Трябваше да решавам какво правя. Най-безопасно беше да сляза до хижа Ледницата и оттам през селата Гела, Солища и Стойките до Пампорово. Друг вариант беше да продължа по панорамният път още 16 километра и да хвана пътеката слизаща от Перелик към Пампорово. Или да си карам по царския път на Е8 през връх Перелик. Погледнах прогнозата и тя не се беше променила – дъжд и гръмотевици след 14:00. До хижа Перелик от това място са 10 километра и не ми се рискуваше да ме запращят гръмотевици точно по пътя. През тези 10 километра се върви почти изцяло над 2000 метра надморска височина без да има никъде заслон.

Реших да продължа по панорамния път и 20 метра по-нататък се натъкнах на голямо препятствие – локва през целият път и две дървета от двете страни надвиснали над него. Нямаше как да се заобиколи, а минаването през дълбоката локва не беше желателно. Помислих си – ако още оттук започват подобни препятствия, как ще го карам още 16 километра така. Направих кръгом, върнах се пак на пътеката за хижа Ледницата. Помислих още половин минута и поех надолу към нея. Взех решението да предприема най-безопасното и да не предизвиквам съдбата. Важното беше да завърша успешно маршрута Е8.

Странно, защо не си спомням това слизане към Ледницата. Може би защото минаха много години от идването ми тук.

Докато слизах надолу към хижата чувах блеене на овце и псувни. Оф, не ми се среща пак с овчарски кучета.

След няколко стотин метра излязох от гората и видях насреща хижа Ледницата. Но видях и една голяма каракачанка да отива натам. Явно беше от овчето стадо. Върнах се няколко метра назад и се прикрих зад едно борче. Видях, че стадото отива някъде зад хижата и реших да ги изчакам да отминат. Не след дълго и последната овца съпровождана от голямо куче се шмугнаха зад хижата и аз поех надолу. То реално това изчакване ми беше първата почивка за днес, така че ми се отрази доста добре.

След като подминах хижата мъглата взе да се разрежда и така слизайки надолу ставаше все по-рядка.

Един час по надолу се случи сакътлък, който можеше да прекрати прехода. Реших да погледна къде съм на картата и докато обръщам телефона към мен го изтървах. Падна с дисплея надолу върху макадамовия път. Мамка мууууууу! Наведох се, вдигнах го и след като го обърнах видях, че дисплеят се е счупил. Ами сега? Без телефон няма да продължавам. Там са ми контактите по хижите и най-важното картата. Пробвах го – работи. Ей, браво. Майната му на телефона, ще си купя друг, само този да ме изкара до края.

Гората след Ледницата

Продължих надолу и по-често, но и много по-внимателно вече вадех телефона за да го пробвам.

5 километра след хижа Ледницата излязох на Балабанска махала. Беше 11 часа и бях изминал 13км., така че реших да спра в някое заведение да обядвам и да пия кафе и кола. Погледнах нагоре към билото, където трябваше да съм сега и хич не съжалих за решението си. Горе беше тъмно сиво. Със сигурност над 2000-те метра вече валеше.

Видях някакъв хотел Гела и седнах отвън. Супа телешко варено, кафе и кола – 13лв. Супата беше много хубава, но чак пък 9лв? Важното е да сме живи и здрави. Тръгнал съм да си правя кефа, а не да си стискам банкнотите.

Разгледах картата и видях, че малко след селото има синя маркировка за село Солища. След 3 километра или 1 час най-много трябваше да съм там. Да ама не. Оттук започваха едни мъки, които щяха да съсипят още повече посърналото ми настроение заради разминаването ми с Перелик и заради счупения дисплей.

След като повървях известно време по асфалта след хотела погледнах картата и видях, че съм подминал синята маркировка на един обратен завой. Видях също така, че мога да я хвана отново ако вървя по един черен път леко встрани. Върнах се 30тина метра и тръгнах по него. Докато вървях по него си мислех, че никога няма да ми се наложи да се вървя отново по него. Че оттук нататък съм все напред и края за деня е близо. Ще мина през няколко села и ако във всяко има кръчма ще я удостоявам с внимание. Да обаче съдбата, но най-вече драките имаха друга мисия за мен.

След като излязох на една поляна преди връх Белия камък (1397м) започнах да търся къде е тази синя маркировка. След като се убедих, че маркировка няма, започнах да търся някъде пътечка. Няма и няма. Слизах направо през поляната, минах няколко храста – няма и няма. Гледах карта, пак се пробвах и пак нищо. Оттук до асфалта бяха километър и половина и ако трябваше през това време да се дера по драки и да проправям пътека, нямаше да стигна доникъде. Реших да се връщам обратно и по обиколният път в посока село Стикъл да стигна до село Солища. Бях навъртял 2 излишни километра да идвам до тази бивша пътека, но откъде да знам, че ще е така.

Върнах се по същия път, по който преди малко си мислех, че никога повече няма да мина. Какви шеги си прави съдбата. И защо пък точно там си помислих се, че никога няма да мина по него отново.

Вървях около 5 километра след като отново стъпих на асфалта докато достигнах разклона за село Солища. И то ги вървях повечето в обратна посока на тази, която беше правилната. Ако онази пътека съществуваше щях да съм тук преди 2 часа.

След известно изкачване по пътя достигнах и първите къщи на селото. До църквата на селото имаше чешма и аз се отбих да пия и да се налея вода. До тук бях изминал 22км. от Мугла, а часът беше след 14:00. Мислех си, че трудното е минало, но се заблуждавах дълбоко.

Село Солища

Подминах и последната къща на село Солища и след 100тина метра трябваше да се отклоня по синя маркировка през някаква обрасла нива. Видях, че пътя обикаля малко и продължих по него. Отново излязох на пътеката показана със синя маркировка на картата. Повървях малко и видях, че пътеката се разклонява на две и естествено хванах тази, която ми изглеждаше по-читава. След 200 метра обаче тя свърши на една обрасла поляна в гъста гора. Погледнах картата и видях, че пътеката върви в страни откъдето съм аз. Явно по назад е трябвало да хвана другото разклонение, което въобще не приличаше на пътека. Върнах се и тръгнах по него, но само за малко. Беше толкова обрасла, че дори и моята богата фантазия не можеше да си представи брод през нея. Взеха да ми минават идеи да се връщам обратно. В този момент взе да капе дъжд. Чух и гръм, но далече. Гърмеше точно в посока на връх Перелик. Добре, че слязох надолу. Облякох се с мембраните – яке и панталон. Реших обаче да се напъна и да мина по тази пътека към село Гращица. И тъкмо тръгнах и заваля. С прикляквания и навеждания успявах да минавам лека полека. И ето, че се подхлъзнах на мократа пътека и паднах. Тръгнах да се свличам по склона към тръните, но се задържах. Теглих му една дърта и продължих. Минавам още 20 метра и пак падам. Такъв крясък с дърта пЦувня излетя от устата ми, че и динозаври да имаше тук, щяха да избягат чак към връх Перелик. „Пътечката“ беше тясна и кална като надолу беше стръмно. Като съм стъпил на края и с десния крак и тя се счупила. Явно беше, че оттук човешки, а и друг крак не е минавал от много отдавна. Много пъти се закачах по тръни и клони, което много ме дразнеше. Заваля още по-силно и гърмежите взеха да се чуват все по-често и наблизо.

Самият участък беше само 1 километър, но на мен ми се видя доста повече. Към края пътеката взе да става по-ясна и приятна за вървене. Отново подвиквах заради дивите животни и на едно от подвикванията ми някой отговори. Пак викнах и пак някой отговори. Виждах, че гората свършва на една поляна, но когато излязох на нея не видях никого. Пак викнах, не чух нищо. Който и да е бил вече не е наоколо. Това беше най-гадния участък от началото на Е8 до тук.

Реших да проверя всичко ли по мен е на мястото си и установих, че съм загубил дъждобрана на раницата. Явно като съм се провирал и закачал межди клони и тръни е останал някъде. Нямах обаче никакво намерение да се връщам обратно в тази джунгла ако ще и пари да ми даваха. Дъждът вече беше спрял.

Слизайки надолу по поляната към пътя за село Гращица забелязах, че за да стигна до него трябва или да цепя направо и нагоре по един стръмен хълм или да заобикалям по черен път. Реших да карам право нагоре. Пътека естествено, че нямаше, но поне беше ниска тревата и можех да си карам откъдето си искам.

След стръмно изкачване на 100 денивелация се озовах до гробището на селото. Оттам поех по пътя между къщите, а не по синята маркировка, защото тя влизаше в храстите между къщите. Отново започна да вали и аз се скрих под една беседка до чешма.

След като понамаля дъжда тръгнах отново и колкото по-нагоре се качвах в селото, толкова по-често виждах повече автомобили. Това ми подсказваше, че вместо да става по-диво нагоре, беше точно обратното.

Село Гращица

Не след дълго прехвърлих баира и взех да се спускам в Кайковска махала и оттам излязох в село Стойките. Започна отново да превалява и да гърми.

Без да спирам продължих по жълтата маркировка към долната станция на лифта Стойките – Снежанка, където бях около 17:30 часа и тъкмо заформях 30тия километър за днес. Предстояха ми по-малко от 5 километра до хотела в Пампорово. Заваля и загърмя още по-силно.

Пред станцията имаше двама мъже и аз спрях да ги питам накъде е пътеката за Пампорово. Единият веднага се ококори и ми вика – „Ти луд ли си да мислиш да минаваш оттук покрай стълбовете на лифта в това време. Почти всяка гръмотевична буря ни удря по стълбовете“. Оказа се, че са двама служители, които поддържат лифта. Каза, че тъкмо си тръгвал към Смолян и ще ме закара до Пампорово. Помислих малко и реших да го послушам като местен. А и човека доста настоя да не се правя излишно на голяма работа и да го послушам. Наистина в това време не беше разумно да се върви нагоре, още повече, че пътеката върви до големите метални стълбове на лифта. Щях да съм подходяща плячка за гръмотевиците.

Качих се при човека и тръгнахме. Оказа се, че е правил Ком Емине с баща си през 80-те години, когато е бил още малък. „Такъв дъжд и гръмотевици са ни били по билото на Стара планина, че на никого не бих го пожелал“ – каза човека, на когото му забравих името, но да ме извини. „Като те видях и веднага нахлуха спомените ми от Ком Емине“.

В 18 и нещо ме стовари точно пред хотел Манастирите. Благодарих му и се разделихме. Точно тук някъде около хотела щях да сляза ако бях пеша.

Заставайки пред този огромен комплекс се учудих наистина ли тук си запазих стая и то само за 50лв. Огромно нещо.

Влизайки на рецепцията ме хвана малко срам, защото изглеждах в окаяно състояние – кален, мръсен и мокър, а фоайето беше доста луксозно.

Взех си ключа и останах супер изненадан, че съм в стая с две спални, две бани и тоалетни и голям хол. И това за сам човек 50лв. Не правя реклама на хотела, а просто споделям приятното впечатление. Лошото в цялата работа беше, че трябва да ходя да вечерям в съседен хотел, защото ресторанта на този не работи през лятото.

Към 21:00 часа бях обратно в хотела и си легнах да спя. Предстоеше един на пръв поглед лесен ден, но това нямаше да е така.

 

Начало на пътеписа за Е8  

Е8 ден 8ми от Пампорово до хижа Свобода

 

Галерия от ден 7ми

Над селото Пътеката нагоре Водопадче Поляната преди панорамния път Панорамния път Една от малкото панорами, които се откриха по този панорамен път Чешма Коне в мъглата По панорамният път след разклонението за хижа Ледницата Гората около пътя Пътеката от панорамния път към хижа Ледницата Хижа Ледницата между двата бора Гората по пътя към село Гела Самият път надолу [няма коментар] Навесът малко преди Балабанска махала Балабанска махала Село Солища. Колко близо излгежда, а колко много време ми отне до там Параклис Свети Георги по пътя за село Стикъл Изоставена къща по пътя към село Стикъл Последните къщи на село Солища Из село Гращица Параклисът в село Гращица Последните къщи на село Гращица. В далечината село Гела


Обратно