И ето, че дойде и най-притеснителният за мен ден. Беше неделя 18 август и се надявах да не съм хептен сам по пътеката. Предстояха 33км. през най-дивата и слабо посещавана част от Е8. След този участък вече се слиза по ниското и ставало лесно – не бе съвсем така, но това предстоеше да разбера. Бях си поставил като цел, че стигна ли до хижа Сини връх ще смятам прехода за успешен.
В 6:45 излязох от хамбара и поех надолу по асфалтовият път в посока село Давидково.
Вървях смело надолу по пътя и си пиех по познатия начин кафето. На един обратен завой достигнах до беседка и чешма, където намерих 5 лева. Ха дано е добър знак това!
След почти 3 километра от хижата достигнах разклона, където пътеката се отклонява от пътя. Там заварих един баща да играе с детето си. Поглеждам напред и виждам, че има някакъв овчарник и около него две големи каракачанки се разхождат свободно. Аааа, не! Стига вече с тези овчарски кучета – писна ми! Не си мислете, че не харесвам кучета. Напротив, даже си имам едно у дома. Но злите и опасни породи кучета хич не ги понасям.
Постоях малко, чудих се и след като видях, че от един фургон излезе човек, тръгнах натам. Заприказвах го отдалече като споделих опасенията си. Той каза, че не са страшни неговите кучета. Излезе още един човек и аз тръгнах с тях. Бяха в моята посока заедно с няколко крави и аз веднага се присламчих. Повървяхме известно време и си говорихме, докато те не се отклониха на ляво, а аз продължих напред по пътеката.
Вървях по черен път, който се виеше по откритите поляни на района. В 8:45 часа за първи път ми се откри панорамна гледка към Родопското конче и още по надалеч към Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора.
Родопското конче е нарицателното име за един скален участък под връх Гребенарова чука (1573м), който въобще не прилича на пиринското такова, но като за Родопите, все пак е нещо.
На 7мият километър от началото спрях на една чешма да хапна една вафла.
След още един километър от там маркировката се отклоняваше на ляво от черния път през една поляна с висока трева. Не видях никъде къде има пътека оттам и затова продължих по черния път. Малко след това видях хора, които беряха боровинки. Попитах ги как е пътя към Акватепе (името на върхът и ловният дом след Родопското конче, покрай които трябваше да мина) и те ми казаха, че е все така.
В близост до един ловен заслон пътят имаше няколко разклонения и аз поех на ляво в посока Акватепе.
След стотина метра навлязох в гора, където се вървеше много приятно по утъпканият черен път. Започнах да подвиквам през 100-200 метра, но явно не е било достатъчно. Малко преди чешмата с името Трите чучура, дочух силен шум и пращене на клони. Стреснах се яко и когато погледнах в посоката на шума видях цяло стадо диви прасета. Бяха в долчинката в ляво на пътя и побягнаха в индианска нишка като най-отпред бяха няколко големи, после няколко малки, в средата пак няколко големи, пак няколко малки и накрая две големи. Сигурно бяха около 20-30 на брой. Като видях, че не тичат в моята посока се успокоих и даже взе да ми става весело, колко бяха забавни.
Подминах чешмата с трите чучура, която реално е с 4, но само три от тях работят. Оставаше ми още километър до пътя Белица – Загражден, и бях нащрек за още подобни диви изненади от Родопската фауна. Още не съм навлязъл в най-дивата част от участъка от Родопското конче до Сини връх и вече срещам диви животни.
И така в 10:30, след 12 километра от хижа Свобода, излязох при една красива чешма на пътя Белица – Загражден. Мислех си, че това ще е някакъв асфалтов, но се оказа широк макадамов път.
И тук се случи нещо, което почти ме отказа от прехода. Поглеждайки картата на телефона, установих, че стрелката за местоположението ми е на 600 метра в дясно надолу в Хамбар дере. Ам сега? Рестартирах го, промяна нямаше – пак там ме показваше. Дали пък падането на телефона не се е отразило и на GPS-а? Как ще вървя оттук насетне? Предстоеше ми най-дивият и притеснителен за мен участък от цялото Е8. Участък, в който маркировка сигурно ще липсва. Как пък точно сега се повреди?
Седнах на пейката срещу чешмата и почнах да мисля варианти. Реших да повървя още малко по пътя и да видя има ли промяна.
След 200 метра минах покрай новострояща се беседка. Пробвах пак картата, но промяна – йок.
След още половин километър стигнах до разклонението за Родопското конче. Положението на телефона ми нямаше никакво положително развитие. Ядосах се много. Стоях и се вайках, как може да ми се случи точно преди най-важният и то последен труден участък от Е8. Тук ли ще приключвам?
Беше около 11 часа и аз буквално не знаех какво да правя. Хрумна ми идеята да изчакам тук, докато мине някой с кола и да се качвам на стоп и да слизам към селата надолу. И ето че се появи един джип, но така и не се реших да го спра. В същото време мина още един в другата посока и аз отново не се решавах да стопирам. Явно някъде дълбоко вътре в мен имаше непреодолимо желание да продължа по маршрута. Бях минал всички „кончета“ по българските планини, освен това. Имах огромното желание да го видя и може би това натежа ръката ми да не се вдигне за да спре колите.
Тогава се сетих, че може би многото скали наоколо и стръмните склонове може да объркват GPS-а и реших да тръгна към това Родопско конче за да се кача по-нависоко и пак да пробвам. Речено сторено.
Тръгнах по пътеката, която известно време слизаше и след 500 метра започваше изкачване с денивелация 200 метра. Първоначално се върви в рехава гора с доста изсъхнали и нападали дървета, но те са около пътеката и не пречеха. След известно време излязох на открит скалист участък, който от дясно имаше сравнително стръмен сипей. Не може това да е кончето, сигурно по-нагоре има по-опасен участък, помислих си аз. Продължих по-нагоре и не след дълго пътеката заравни и тръгна към поляната в ляво. Това ли е било Родопското конче? Хайде конче да е щом сте казали. Извадих телефона със свито сърце и – о чудо. Проработил е! Според мен в района има някакви залежи на магнитна руда, които объркват сигнала. Е, други хора биха казали, че са извънземните, защото наблизо са им базите в Белинташ и Караджов камък. Караджов камък е на 5 километра по права линия оттук, а Белинташ на 8. Минавайки оттук не усетих онова, което повечето от гореспоменатите други хора усещали в района - нещо тайнствено и свръхестествено. Ами като ходите веднъж на няколко години във високата планина, така ще ви се струва.
Точно в 12:00 часа, след 15,6км., пристигнах на ловната хижа Акватепе. Беше заключена, но едната и врата беше завързана със сезал и можеше да се отвори. Аз работа вътре нямах и затова седнах отпред да си изям двете кюфтета с хляб. Сухо ми беше в устата и хич не ми се ядеше, но знаех, че трябва да го направя. Оттук насетне навлизах в мечото царство.
Тръгнах със свито сърце и затова по-често отпусках глас да викам. Маркировка имаше (червена и зелена), а и пътеката тръгна много хубаво. Беше равна, не обрасла, а наоколо много красиво. Да но след няколко минути достигнах до една дървена бариера. За какво ли са я сложили? За да предупредят че напред не е за хора ли? Въййййй, ам ся, ко прайм? Минавам аз пък да става каквото ще да става. До тук беше приятната пътека. Някъде в ляво нагоре оттук се намираше връх Акватепе (1599м).
На няколкостотин метра от ловния дом достигнах до едни папрати, през които трябваше да си правя пътека. В напречна посока на моята обаче имаше няколко скоро направени просеки. Бяха от доста големи животни или по-точно от животни с дебели дупета. Ха сетете се от какви. „Мечка страх мен не страх“ и влетях в папратите, не виждах къде точно стъпвам и затова на няколко пъти бях на косъм да си изкълча краката. Преминах ги след около 50 метра и пак излязох на що годе хубава пътека.
Вървейки нататък се натъкнах на още един подобен участък с папрати, но и тях преминах без инциденти.
И така вървейки виждам на пътеката едно голямо и прясно изпражнение заело цялата пътека. Тя тук е доста тясна и с ръце можеш да пипнеш близките дървета. Изпражнението беше като голяма пица и още пушеше. Загледах се и в него имаше доста несмлени плодове като джанки и други. Веднага ми мина през ума, че това е мечешко. И докато го оглеждам чувам как Нещо изшумоля на 4-5 метра в ляво. Мечкааааа! Косата ми настръхна буквално. Първичната ми реакция беше да извикам силно - хееейй. Чух как това Нещо започна да бяга с едни тежки и глухи стъпки – туп туп туп. За мое щастие тупкането се отдалечаваше. Не бяха стъпки от копита, а от нещо с меки ходила. Прескочих изпражнението и продължих с много бърза крачка напред. Всичко това се разигра за около 2-3 секунди.
Трудно мога да опиша какво ми се въртеше в главата, докато се отдалечавах от мястото. Защо извиках? Ами ако беше тръгнала към мен? Нали ако срещнеш мечка не трябва да викаш силно? Нали уж виках докато вървях към това място, не ме ли е чула нейната ма.а. Или пък ме е чула и се е изпуснала от страх. Заклевам се, че аз не съм. Всичко това се случи на около два километра от ловния дом Акватепе. И сега докато го пиша пак ми настръхват косите. Е, не както тогава, а само лекичко.
Постепенно страхът отминаваше, но адреналина ме държеше още здраво. Това, че тук таме имаше обрасло, въобще не ми пречеше, минавах го като бърз влак малка гара.
Наближавах разклонението откъдето идва пътеката със синя маркировка от Караджов камък. Тъкмо я наближавам и когато си поглеждам в краката виждам как единият ми крак е стъпил върху змия. Последва крясък и отскок напред. Последваха дърти псувни и викове. Според това, което видях от нея беше медянка (сива с черна шарка на точки), но първосигнално реагирах сякаш беше кралска кобра. Медянката е неотровна змия, която често се бърка с отровна заради окраската и. Е, да де, но аз отскочих от страх и нямах време да я разглеждам. Видях само средата на тялото и което беше на тясната обрасла пътека. Колко ли други съм настъпвал без да разбера? То и сега нямаше ако не си погледнах в краката. Определено и напълно честно ще кажа, че тук повече се уплаших отколкото преди малко при разминаването ми с мечката.
Крачката се засили още повече и поради тази причина не снимах много.
Два километра след разклона достигнах до Равния връх (1448м), който представлява едно равно каменисто място с диаметър около 20-30 метра. От него се откриваше прекрасна панорама на изток. Самите скали в края му са отвесни и високи поне стотина метра. Викам си ако ей сега излезе мечката ще има като оня колаж с човек на ръба на скалата и пред него мечка му казва – виж сега аз и плескавица мога да ям. Часът беше 13:15, т.е. за по малко от час бях изминал 5,5 километра от ловния дом. Ей това си е личен рекорд. Ама друго си е като имаш сериозен стимул да вървиш бързо. Не чувствах никаква умора, но не чувствах и удоволствие.
Отново се шмугнах в гората и продължих по обраслата пътека. Не беше много обрасла, но и не беше пределно ясна. Нещо по средата.
Километър и половина след Равния камък пътеката излезе на горски път, където имаше ловно чакало от затворен тип. Отдъхнах си. Вече имах къде да се скрия при нужда, ако е отворено де. Поне пътя и гората станаха по широки и приятни за вървене. Намалих скоростта и започнах по-често да се заглеждам встрани.
След още километър и половина минах покрай скалното образувание наречено Стражите. Те представляват две скали от двете страни на пътя и изглеждат като стражи пазещи пътя. Защо не ги снимах и двете идея си нямам.
След известно време минах през някаква стара бариера и покрай още едно ловно чакало. След още половин километра пристигнах на ловна хижа Инкая в 14:20 часа след 25км. от хижа Свобода. Бях изминал най-трудния и будещият най-много притеснения за мен участък. Притесненията ми се оказаха напълно основателни след близката среща с баба Меца. Може и дядо да е бил, знам ли. Време беше да си отдъхна.
Седнах на масата с пейките пред хижата, където естествено нямаше никой. Встрани имаше чешма. Съблякох се гол до кръста и се намокрих по целия торс и лице. Направих си 3в1 и седнах да почивам. Заслужавах си този кеф. Оставаха ми още 8 километра и нямаше за къде да бързам. Страшното мина. Казах си, че ще стоя тук до 15 часа каквото ще да става. Не физиката ми имаше нужда от почивка, а психиката.
След дългата почивка, физиката ми се бунтуваше и не искаше да върви. Знаех, че това е нормално и затова продължих бавничко. След около километър и половина се отклоних от пътя, по който вървях от ловна хижа Инкая и поех по пътеката към хижа Сини връх. Последва изкачване от около 200 метра денивелация, което продължи километър. Минавах 50-100 метра и спирах да отдъхвам. Много ми се увидя това изкачване.
По едно време пътеката от широк каменист път стана тясна пътечка, която вървеше по камъни и треволяци. Беше някъде около края на изкачването. Не беше много обрасла, но стъпвайки камъните мърдаха и беше доста некомфортно за вървене.
След няколко километра в такъв участък пътеката отново стана широка, както и гората. Започнах да вървя доста по-добре и респективно по-бързо. Имаше много нападали изсъхнали листа сякаш е есен. Въпреки това беше много красиво и аз вървях с усмивка на лице. Виждаше му се края на днешният преход както и на цялото Е8. Вече знаех, че преходът ми по маршрута Е8 ще е успешен. Така и смятах предварително, че стигна ли хижа Сини връх ще смятам прехода за успешен.
Пет километра след Инкая, в 16:20 часа, излязох на Дългата поляна. Откриха се гледки към равнината на север. Голямата планина свършваше.
След километър по Дългата поляна влязох отново в гората, а след още 2, в 17:00 часа пристигнах на хижа Сини връх.
Камък ми падна от сърцето. Най-после минах този участък, за който имах най-големи притеснения. Най-после този ден е към края си. Най-сетне щях да вървя спокойно от тук нататък.
Бях се разбрал предварително с хижаря, който дойде специално за мен. Бях единственият посетител на хижата.
Хижа Сини връх е огромна сграда като за хижа. Учудих се защо хижа Свобода, където ходят много повече хора, не е толкова голяма. Все пак тази хижа е строена през комунизма и затова е разточително и неоправдано голяма. Което, както каза и хижаря, е много трудно за поддръжка. Веднага извадих една маса на терасата пред хижата и седнах да пия бира.
Хижаря беше седнал на ракийка със салата вътре в столовата и ми предложи сам да си направя такава с домашните зеленчуци, които беше донесъл от градината си. Не само, че нямах нищо против, но и така предпочитах за да си я направя по мой вкус. Направих си една от най-вкусните шопски салати, които съм ял някога, макар и без сирене. След подобни преживявания и дългото ходене може би всяка салата би ми се усладила толкова. Даде ми и шише от домашната си ракия.
Седнах отново на масата и изпаднах в онова състояние, което хората наричат пълно щастие. Гледах насреща близките борове, зад които слънцето бавно се търкаляше по един хълм слизайки към хоризонта. И не заради ракията, а заради днешните приключения и срещи аз бях истински щастлив. Бях постигнал Нирвана. Всичко трудно по маршрута беше зад гърба ми и ме чакаха само протоколни километри за вървене. И не само Е8 беше към края си. Приключвах голямото Е. Бях към края на завършването на всички Е-маршрути в България. Бях изключително горд със себе си.
Наслаждавах се на птичките, тишината и спокойствието, което ми предлагаше това прекрасно място. Някъде около 21 часа отидох да си лягам.
Е8 ден 10ти от хижа Сини връх до хижа Аида
Галерия ден 9ти
