Е8 ден 3ти от Аврамово до Каратепе

Село Аврамово по изгрев

За днес предстояха 42км., което беше най-дългият ми преход за цялото Е8.

В 5:40 часа тръгнахме с Киро от Якоруда и поехме към село Аврамово. Тук малко поспестих от ходене (около километър) като го накарах да ме остави в самото село Аврамово вместо на гарата.

Около 6:00 часа се сбогувах с Киро и тръгнах по необятните пътеки на Родопа планина. Слънцето тъкмо се беше показало на изток огрявайки накацалите по хълмовете махали и поляни със сутрешните си лъчи. Вълшебна гледка, която е запазена марка на Родопите. Въздуха ухаеше на билки и горски цветя, а аз вървях с кафе в ръка и пълнех белите си дробове с атмосферата на планината. Кой каквото и да ми говори – рано сутрин в планината единствено сам можеш да усетиш истинското и очарование.

Вървях по черен равен път през гори и поляни, по които си личеше, че се обработват. Назад се виждаше прекрасно Рила и местата, по които вървях пред два дена. Оглеждах се и за мечки.

И така оглеждайки се забелязвам, че на поляната в дясно нещо мърда. Спирам и замръзвам. Заглеждам се повече и какво да видя. Един дядо обръща окосената трева. Много странно ми стана какво прави този човечец толкова рано и  далеч от населено място. Аврамово беше на 5 километра, а не го видях да е с транспорт. Може би за нас градските хора е странно.

Малко по-нататък минах покрай някакъв гроб – на Ахмед Мустафа. Там някъде около него видях и първата табела за маршрута Е8.

Към връх Велийца

Постепенно теренът взе да придобива по горист и по-наклонен нагоре характер. И там отново гледам на една полянка нещо кафяво да мърда. Оказа се лисица, която драсна по най-бързия начин към гората щом ме видя.

Започнах да катеря леко и затова поспирах по-често, най-вече за да си пазя силите, че имаше още много път.  

И така след 9 километра от село Аврамово пристигнах на връх Велийца. Върхът е сред дървета и представлява едно равно било с поляна и гора. Тук преди Балканската война е минавала границата ни с Турция. И пак тук в първият ден от обявяването на Балканската война в битка загиват 42 войни от 27-и Чепински пехотен полк и 39-и Пловдивски пехотен полк. Реално от тук започва самата война.

Аз не отидох до самият връх, но видях скалите му през дърветата в ляво от пътеката. Половин километър по напред стигнах до разклонението за заслон Велийца и село Орцево. И двете са много добри възможности за нощувка.

Аз обаче нямах такива намерения и поех по червената маркировка след един монумент.

Навлязох в гъста гора по тясна пътека, която по-късно се превърна в скален сипей. Въобще не ми хареса това слизане по този сипей. Не само, че се подхлъзвах ами и се одрах на няколко пъти в по-обраслите участъци. Далече по-добре щеше да си заобиколя по горския път през заслон Велийца, защото и без това пътеката се съединява с този път по-надолу. Тази пътека беше 950 метра, а през заслона щях да заобиколя 1,5км. Така че за половин километър спестяване не си заслужава минаването оттам.

Пътеката се събра с черният път 30тина метра преди следващият разклон за село Орцево. Измежду дърветата се подаваше величествената гледка към Пирин.

Поглед към Пирин

На 14 километра след Аврамово достигнах връх Шкодрова могила (1600м), а насреща ми се показа едно от най-високо разположените населени места в България – махала Бозево. Минавайки покрай махалата видях, че в двора на една къща бях провесили агне подготвяйки го за хапване.

Километър след Бозево се намира една чешма с маса и пейки, до която се строи беседка. Часът бе 10:40 и беше време за почивка. Не бях гладен, но от опит знам, че това чувство е лъжливо и затова се напънах да хапна телешкият дроб с хляб, който си взех вчера от Якоруда.

След кратката почивка продължих и след няколко минути се озовах до село Златарица. Уникална гледка има това село. Голяма част от Пирин се вижда от него като на тепсия. Полюбувах се малко на тази невероятна гледка и продължих напред.

Село Златарица

Три километра след село Златарица спрях за малко почивка на Хайдушката чешма, която беше пресъхнала. Аз обаче имах достатъчно вода, тъй като си налях такава от чешмата преди Златарица. Седнах на една трева, заслушах се и не чувах нищо друго освен песента на птиците и гората. Тишината и спокойствието, което предлагаше това място, изпълваше душата ми с покой. Почивката ми се отрази много добре.

Последва едно дълго ходене по равен черен път, на места наподобяващ пясък. Започвах да засичам по-често автомобили с хора тръгнали за боровинки или гъби или кой знае за какво из гората.

10 километра след село Златарица достигнах до разклона за село Медени поляни. Много често ходещите по маршрута използват за подслон училището в Медени поляни, но понеже на мен не ми се мъкнеше спален чувал го отписах като опция. Часът беше 13:30 и до тук бях изминал 26,6 километра за деня и ми оставаха още около 15. Реших да полегна на поляната на разклона и да си полежа ей така за кеф поне половин час. При нормално темпо ми оставаха около 5 часа вървене и дори да се забавех се очертаваше най-късно в 20:00 да съм на Каратепе. Това беше още по светло и затова си дадох голяма почивка.

Слушах само вятъра, който леко подухваше в клоните на дървото под чиято сянка се бях излегнал. И въпреки че ми се тръгваше още след 15те минути се насилих да стоя още толкова за да си почина много добре.

В 14:05 нарамих раницата и потеглих. Подминах връх Черешката  (1587м), от който се откриват гледки към Пирин и към Рила. Уникално място!

Оттук навлязох в дълбока борова гора, която ме съпътстваше през целия път до края на деня. Вървях по широк горски път, но въпреки че беше гора, просеката на пътя беше голяма и слънцето печеше здраво върху мен. Все пак имаше и места със сянка, но явно многото километри и тежкото слънце си казваха думата и започнах по-често да спирам.

На 5км. след почивката на разклона за Медени поляни, отново спрях за по-дълга почивка. Сетих се, че имам ядки и реших да хапна от тях.

Малко по-нататък пътят започна леко да се изкачва и реших да спра по средата на баира да отдъхна. Обръщам се назад да видя колко съм изминал и виждам нещо много притеснително. На току-що подминатата полянка съзирам нещо като мечка. А сега де! Взирах се още малко, но това нещо не помръдваше. Много приличаше на мечка отдалеч. Снимах с телефона в тази посока, но нищо не си пролича на снимката. Реших, че е дънер и продължих със смесени чувства и с по-бърза крачка към Каратепе.

Какво нещо е ума. Може да те подведе събуждайки най-големите ти страхове и да те накара да видиш нещо, което не съществува. Не случайна е поговорката, че на страха очите са големи. Все пак, който е тръгнал сам в планината да си сърба сам попарата. Не мога да си кривя душата, че не изпитвах страх и то не веднъж през целия преход, но когато човек преследва мечтите си желанието е много по-голямо от страховете. Едва ли има някой, който да не изпива поне малко страх, когато е сам в планината, особено ако върви през гъста гора в непозната територия далеч от всякаква цивилизация.

Вече наближавах крайната дестинация за деня, обаче все повече започна да ми се увижда пътя. Имах чувството, че няма да стигна скоро. На картата виждах, че след един десен завой най-после ще започна да слизам към Каратепе, но сегашното изкачване макар и полегато, сякаш нямаше край. Желанието час по-скоро да седнеш и да се отпуснеш на удобно място с хубава храна и питие те кара да си мислиш, че много бавно приближава.

В гората към Каратепе

Но така е с дългите преходи – винаги предпоследните километри са най-отегчителните от психологична гледна точка. Предпоследните, защото когато се наближат последните 3-4 километра, настройката се променя в обратната посока.

И ето, че най-после стигнах този завой в 17:00 часа след 36,5км. от село Аврамово. Малко след това минах покрай едно доста голямо и високо ловно чакало. Такива бях виждал между село Раково и прохода Вратник в Стара планина и затова не му се учудих толкова. По странното е, че такова високо нещо насред гъстата гора нямаше много смисъл.

Оставаха ми още 5 километра предимно в слизане с леки изключения и тук вече настроението ми значително се подобри. Наближаващият край за деня и полегатото слизане си казаха думата.

Малко преди Каратепе хванах една пряка пътечка напряко през гората, но тя се оказа с много нападали дървета. Голям праз, аз съм вече на финала. Излязох на голямата поляна и се запътих към къща за гости Меандрите, където си бях запазил стая. В 18:20 пристигнах в къщата, като за мен това бе рекорд да измина 42 километра за 12 часа.

Стопаните на къщата ме посрещнаха много добре и с усмивка на лицата. Какво повече му трябва на изморения пътешественик от топло посрещане и студена бира.

След баня и преобличане седнах отвън да вечерям с прекрасна храна. Но то винаги е така.  Когато си вървял цял ден и накрая седнеш някъде да ядеш, храната ти се струва вълшебна.

 

 Начало на пътеписа за Е8

Е8 ден 4ти от Каратепе до язовир Голям Беглик

 

Галерия от ден 3ти

По пътя след село Аврамово Първите слънчеви лъчи Една от махалите наоколо Поглед назад Поглед към Рила Първата табела за Е8, която видях Преди връх Велийца Кръста до връх Велийца Зад този монумент тръгва пряката пътека след връх Велийца Снимка пред монумента Пряката пътека след връх Велийца. По-добре да се мине по пътя през заслон Велийца Разклона за село Орцево Между дърветата се подава Пирин По пътя към махала Бозево Ето я най-известната част от Пирин Махала Бозево Пътя към село Златарица Чешмата преди село Златарица Село Златарица Село Златарица и Пирин Така и не разбрах за какво е това заграждение В гората преди село Медени поляни Почивка на разклона за село Медени поляни В гората след село Медени поляни Ей това в средата го помислих за мечка На около 2 часа преди Каратепе И пак там някъде Ловното чакало, откъдето някъде започваше слизането към Каратепе Подобаваща вечеря след 42км пеш


Обратно