Е8 ден 1ви от Леденото езеро до Белмекен

Още с първото извибрирване на алармата и се изстрелях от леглото. Взех си раницата и слязох в столовата да се обличам.

В 5:30 вече пъплех по пътека към връх Мусала. Трябваше да съм навреме за изгрева, който трябваше да е в 6:20 часа. Обръщайки се назад виждах челници, които тръгваха нагоре след мен. По едно време чувам подире ми странен шум. Обръщам се и гледам две светещи очи. Оказа се едно куче, което вчера видях да спи пред хижа Мусала. Ейй, ама знае подир кого да тръгне. Нали харесвам кучета и имам едно у дома.

В 6:00 часа бях на връх Мусала. Горе имаше около 10тина души и всички чакахме изгрева. Само аз обаче похващах едно дъъъъълго вървене.

И ето, че в 6:22 слънцето се показа. Въобще не ме впечатли в сравнение с изгрева от Черни връх при тръгването ми по Е4 миналата година. Като че ли беше и по-малко слънцето оттогава. Щракнах няколко снимки и поех надолу по дългият и полегат склон на юг от Мусала. Започна моето приключение по последният не извървян от мен от трите Е-маршрута.

Малко по-надолу забелязах, че моят четириног приятел от изкачването беше тръгнал след мен. Ей, махай се, няма да те мъкна из Родопите с мен. То обаче продължаваше да върви подире ми. Далеч насреща, огрян от първите слънчеви лъчи, се беше ширнал Пирин в цялата си прелест. Времето беше повече от прекрасно и аз се любувах с цялата си душа на величествените гледки. Вървях с усмивка на лице. Бях истински щастлив.

Не след дълго вече бях слязъл от билото на Мусала и крачех нагоре към връх Малък Близнак (2777м). След 800 метра подминах и връх Голям Близнак, който е само с 2 метра по-висок от „малкия“ си събрат.

След още 800 метра от Голям Близнак се отклоних по пътеката в посока хижа Заврачица. Тук маркировката вече беше зелена, въпреки че трябваше да е червена, защото Е8 е с червена. Но за това знаех предварително и не ми беше странно. Червената маркировка продължава към хижите Грънчар и Рибни езера.

Половин километър след разклона стигнах до връх Маришки Чал (2765м), където също имаше разклонение за хижа Грънчар, но това беше зимната пътека за натам. В подножието между връх Маришки Чал и Голям Близнак се намира извора на река Марица. Там са и едноименните Маричини езера като самият извор на Марица е малко по-нагоре от езерата, между камъните.

От този връх се откриха гледки към внушителните почти отвесни скали на върховете Манчо. Насреща видях стадо диви кози, които бързо поеха да бягат надолу към скалните отвеси. Побягването им събуди ловните инстинкти на кучето и то хукна да ги гони. Не посмя обаче да ги последва по стръмните сипеи и спря на ръба.

В подножието на първият връх Манчо (2766м) се разминахме с група туристи тръгнали от хижа Заврачица. Помолих ги да поемат щафета и да върнат кучето обратно към Мусала и то тръгна след тях. Продължих нататък и след малко се обръщам и го гледам върнало се да върви с мен. Голям сладур беше. Стана ми много мило.

Имах голямо желание преди прехода да отида до върховете Манчо особено до втория, но защо се отказах не помня. Имах предостатъчно време за деня. Върховете Манчо са два като вторият и по величествен е висок 2773 метра. До него трябваше да се отклоня 600 метра от пътеката и явно това ме е отказало. Оттам започна едно продължително полегато слизане до разклона за Заврачица, който беше на 2450м.

В 9:30 часа след 7,4 километра от връх Мусала стигнах разклона за хижа Заврачица. Явно много съм го давал лежерно, че до тук да ходя цели 3 часа. Но досегашните ми Е-та ме научиха да не се изхвърлям първите дни с много километри. На Е4 не спазих това и си контузих крака от преумора, но не беше фатално и бе само временно за ден два.

На разклона за Заврачица видях, че зад мен идват някакви бегачи и се надявах те да поемат кучето. Така и стана. То остана на разклона както му казах и пое с тях надолу към хижа Заврачица.

Аз поех към Белмекен с чувството, че съм загубил един приятел. Нямам на идея, защо се почувствах така, но наистина ми стана тъжно. Ходенето сам в планината изостря много повече сетивата на човек и най-малкото вълнение може да те направи весел или тъжен, защото чувстваш планината със всичките си сетива. Оттук нататък маркировката отново е червена.

Вървейки нататък усещам, че още нещо ми липсва. Абе Сандьо кафе не си пил. Бях си налял в манерката кафе още вчера на заслона. Тази манерка е идеална за целта, защото е метална, плоска, идеално се събира в джоба на колана на раницата и е 200мл.

И така някъде около връх Янчов чал (2481м), вървя аз, пия си кафето, а насреща ми група от няколко бегачи. Разминавайки се с тях, те ми казаха - наздраве. И какво ли да ми кажат. Виждат насреща си един дето върви сам и пие от манерка за алкохол. Опитах се да обясня, че е кафе ама кой ти вярва. Какво ли са си помислили - взеха всякакви да се мъкнат по планините, че и вървейки се наливат с алкохол. Стана ми много смешно и известно време вървях и се хилих. Добре, че не се разминах с още хора, че хептен щяха да се шашнат – не само върви и пие алкохол, ами и си се смее сам.

 Два километра след разклона следва малко слизане покрай едно поточе и оттам се върви сравнително по равно за известно време. Това е и първата хубава вода след Мусала. Не че малко след слизането от Манчо няма чешма означена на картата като Усмивката, но беше почти пресъхнала. Да не говорим и, че потокът от който се захранва беше кален и отъпкан от крави. Дори кучето не рачи да пие вода оттам.

Половин километър след това към 11 часа, накъде в местността Казанчал, реших да направя почивка до рекичката, която тръгваше от по-горното поточе. Имах нужда от почивка, от обяд и малко сянка, защото въпреки високата надморска височина, жегата беше огромна. Сефте във висока планина да ми е чак толкова горещо.

Отклоних се от пътеката и се установих зад едни по-високи хвойни. Оставих раницата, седнах на брега на реката и си топнах босите грака. Ух, че кеф! Да обаче усетих, че нещо ми е мокро на задника. Оказа се, че тревата на която съм седнал е подгизнала. Наложи се да се преместя на по-сухо място, което пък не ми беше удобно.

Извадих сандвичите, които носех още от Велико Търново и обядвах. Поради факта, че не ми беше удобно за сядане, не се застоях много на това хубаво място. Обух се и продължих по равната долина осеяна с множество кравешки стъпки и изпражнения.

Хич не ми спореше ходенето сега. Уж равно, красиво, с хубаво време, но нещо не ми беше на кеф. Жегата започна да ме мори здраво и водата взе да намалява. Водата не ме притесняваше, защото съм свикнал да не пия много, но от друга страна не очаквах на тези височини (от 2300м) да е чак такава жега. Подминах един заслон или по скоро колиба на говедар, който пасеше местните крави. Въпреки че на няколко места по пътеката в този район имаше означени чешми на картата, аз не ги видях.

Половин час след почивката минах през едно било наречено връх Безименен. От него последва полегато слизане покрай електрически пастир. Вече вървях в подножието на връх Ибър (2663м), който ми остана в ляво от пътеката.

Там някъде отново седнах да почина макар и да нямаше сянка. Усещах как кожата ми гори. Наближаващата крайна точка за днешния ден ме успокояваше да не си давам зор, особено на тази жега. Сетих се, че си нося слушалки и реших да повървя слушайки музика. Друго казва музиката. Крачката взе да ми спори и не след дълго в 13:45 часа вече бях на разклона към Белмекен. Тръгнах по зимната маркировка идваща от връх Ибър за Белмекен.

След около 2 километра достигнах в близост до връх Ортачал (2434м). Напред се откри следващата планина, която ми предстоеше да измина от край до край – Родопите, а надолу се виждаше язовир Белмекен.

Последва едно дълго слизане, което ме поизмъчи, но най-вече заради факта, че бях вървял 20 километра, а и жегата беше голяма.

Към 15 часа вече бях на Спортна база Белмекен и позвъних за да ме упътят къде точно е моето място за нощувка – Високопланинска спортна база Белмекен. Успях лесно да го намеря и се настаних в самостоятелна стая с баня и тоалетна. Топла вода нямаше и докато чаках да загрее бойлера реших да се излегна. Веднага обаче се усетих, че заспивам и затова отидох в барчето да си поръчам кафе с кола. Кола нямаха, но ми намериха едвам една бира. Тук казва човека, който ме настани, идват само спортисти и никой не пие бира. Целият следобед отредих на дълъг релакс и мързел. Походих си доста бос по тревата пред базата за да ми починат и да се масажират ходилата. За следващият ден имах около 20тина километра отново, но през много лесен терен и затова нямах никакви притеснения.

 

Начало на пътеписа за Е8 

Е8 ден 2ри от Белмекен до Аврамово

 

Галерия от ден 1ви