За днес разстоянието беше само 21км. като повечето щях да измина с моите трима приятели от Е4. Затова и планувахме късно ставане в 8 часа.
По принцип Е8 минава през село Триград и после през Чаирски езера към връх Перелик. Аз обаче реших да си спестя ходенето до Триград просто така. До там трябваше да вървя по асфалтовият път през Триградското ждрело и да мина покрай разклона на макадамовият път за Чаирски езера. Да продължа до Триград още 3км и оттам да хвана пътеката за Чаирски езера. А по този път съкращавах 4км. от цялото обикаляне през Триград. И понеже преди няколко години ходихме с компания до езерата по този път с джип знаех, че е много красиво и равно. Да ме пита човек защо им се навих тогава да ходим с джип – не знам, но не препоръчвам.
И така към 8:30 бяхме готови за тръгване, но моите спътници, а и аз не се противих много, решиха да отидем до разклона с тяхната кола. Спестявахме си над 7км. в ходене по тесен асфалтов път с умерен трафик. Ако бяхме пеша щяхме да ходим в индианска нишка и нямаше да можем да си приказваме. На този път преди няколко години 16-годишен блъсна няколко туристи и имахме едно наум.
И така в 8:45 оставихме колата до ВЕЦ Чаир дере и поехме по макадама. Пътят там е много красив и се вие покрай реката Чаир дере.
4 километра по напред по пътя стигнахме до скалното образувание Слончето, откъдето започват старите рибарници за пъстърва.
В 10:30 часа след почти 7 километра от разклона, където оставихме колата, достигнахме до пряката пътека за хижа Чаирски езера. Оттук трябваше да изкатерим 200 метра денивелация по стръмна пътека.
След около половин час пристигнахме на хижа Чаирски езера и си поръчахме нещо за хапване. Ударихме ме му поне час почивка в сладка раздумка спомняйки си приключенията ни на Е4 преди точно една година.
Планът на моите трима спътници бе да се разходят с мен само до езерата и после да се връщат към колата. Имахме желание да останем още по-дълго, но времето започна да се смрачава, а и прогнозата не беше розова. Затова поехме нагоре от хижата към голямото езеро. Горе до него се снимахме и те тръгнаха обратно надолу. Останах отново сам по маршрута Е8. Е, нищо, не ми е за сефте.
Малко след като тръгнах сам се разминах с един намусен мъж, който едвам смотолеви, че идва от хижа Ледницата, а на 20 метра след него вървеше жена, която поздрави с усмивка.
Още малко по-нагоре, както си вървя дочувам нещо много зловещо - вой на вълк. Ами сега, да се връщам ли, какво да правя! Отново вой. Явно това ще е края на прехода. Да се връщам и да настигам групата. Трудно може да се опише какво точно почувствах, но то освен страх беше и яд, че може да приключа с ходенето.
Воят се чуваше от гората вдясно на около 150 метра от мен, където се виждаше нещо като фургон. Помислих си, че може да е някакво куче вързано около фургона, но това не ме успокои много. Постоях 5 минути и реших да продължа напред и ако видя вълк, правя кръгом и обратно. Ако имам време де. Извадих пиратката и запалката да са ми в ръката.
След 10 минути и на 2км. от хижата, стигнах до една прекрасна нова беседка, до която имаше чешма с шест чучура. Ако не бях чул малко преди това този вой и ако времето не предвещаваше скорошен дъжд, сигурно щях да се съблека гол и да се окъпя на тази чешма. Аз обаче бързах час по-скоро да се отдалеча от „вълчето място“ и дори не спрях на чешмата. До тук пътеката беше в леко изкачване, а оттук ставаше равно за около километър.
Пътеката по-скоро беше черен път, който се виеше по поляни, обградени с борова гора. Много, ама много хубав участък. И щеше да ми напълни душата още повече ако не бяха премеждията ми малко по-назад.
След леко изкачване през една горичка стигнах един овчарник, откъдето към мен се втурнаха две големи кучета. Аз обаче, като гърмян вече заек, бях подготвен и направо запалих и хвърлих пиратка към тях. Гръмна току пред тях и те с мощен бяг се върнаха обратно в овчарника и спряха да лаят. Като не разбирате от дума, така ще е. Подминах овчарника и двете кучета тръгнаха след мен, но държаха голяма дистанция и след малко се отказаха да ме следват.
Стотина метра по-нататък срещнах мъж и жена тръгнали да търсят обезлюденото село Чамла. Селото, когато в било населено, е било най-високо разположеното у нас. И тук, както с двойката след езерата, жената беше усмихната и ведра, а мъжът намусен. Жената попита за селото и аз гледайки по картата ги упътих, че оттук е на 2км. Предупредих за овчарника и кучетата. Тя с усмивка на лице ми благодари и пожела приятен път, а той нито дума или жест. Абе какво им става днес на тия мъже в цикъл ли са.
След това последва дълго и стръмно слизане към село Мугла. Трябваше да сваля 300 метра денивелация за километър и половина. Пътеката не е много приятна, защото има камъни и е обрасла на места, но се минава спокойно.
И ето, че в 14:10 бях в село Мугла, където щях да нощувам в къщата за гости на Веска. Малко преди първите къщи на селото спрях да свърша една малка нужда.
Влизайки в селото забелязах едно сладко кръчме и реших да не звъня толкова рано на Веска, а да заседна на кафе и кола.
След повече от половин час покрай кръчмето мина една дребна женица, спря се, заогледа ме и вика - Абе аз тебе ли чакам? – Ти ли си Веска? – казах аз – Да – каза тя. Посочи ми къде и е къщата и отиде да свърши нещо.
След като се настаних в къщата хапнах домашно овче кисело мляко с боровинково сладко седейки навън пред реката. Докато си седях и хапвах блажено, се любувах на един Воден кос, който умело се гмуркаше в реката за да търси храна.
Към 17:30 времето най-сетне се вгорчи и заваля. Кефа ми отиде по дяволите. Утре трябваше да вървя по най-високата част на Родопите, а то не само, че вали, ами и гърми. Гледах прогнозите, но и за утре го даваха така. Освен да оставам за утре тук.
Когато си лягах вечерта пак проверих прогнозата и я – тя се сменила на хубаво време. Олекна ми. Утре ще се върви.
Е8 ден 7ми от село Мугла до Пампорово
Галерия ден 6ти
